Мари Бонсоар седеше в чакалнята пред кабинета на д-р Диманш. Беше понеделник сутрин и тя не се чувстваше особено здрава. Ако беше по-стара, можеше да си каже: „Ех, какво да се прави, това е от годините.” Но на нейната възраст щеше да прозвучи смешно. Едва ли беше и от месеците – започваше любимият й, а климатът му – тъкмо по нейния вкус. Не можеше да се оправдае и със седмиците – според хороскопа, който специално изготви за нея видният астролог Антоан Силвупле, точно тази фокусираше най-добрите сили на звезди, планети, комети, метеорити и други небесни и земни тела върху нея.
Затова Мари Бонсоар въздъхна и каза:
- Ех, какво да се прави, това е от дните.
Нямаше кой да я чуе, тъй като в чакалнята беше сама, но тя го повтори още два пъти. Звучеше добре.
Мари се усмихна. Обичаше нещата да звучат добре, да изглеждат добре, да миришат добре, да са добри на вкус и на докосване. Макар че (тя се замисли) последното беше доста трудно за преценяване. Тактилността си имаше свои закони. Благодатна тема за изследване.
Мари Бонсоар затвори очи и си представи как отваря елегантната си чанта и вади отвътре красиво, приятно на пипане томче, върху което се мъдри заглавието „Своеволията на тактилността”.
Тъкмо да си представи и името на автора, изписано с фини, но убедителни букви, вратата на кабинета на д-р Диманш се отвори. Сестрата подаде глава и извика:
- Жорж?
Мари се стресна и изведнъж осъзна, че не беше права. „Не е от дните – каза си тя, – а от това, че е сутрин. И че после ще стане обед, а вечерта ще дойде чак довечера.“
Стана, взе си чадърчето от поставката и тръгна да излиза. Навън вече валеше обилно. На вратата се сблъска с едър, мокър до кости мъж, който държеше да влезе възможно най-бързо на сухо.
Шест месеца по-късно Мари Бонсоар и Жорж Бонматен се ожениха.
|