Когато М., който за мен винаги ще бъде най-добрият музикант, когото познавам, се появи от нищото (не се бяхме виждали от три месеца), веднага му предложих да го почерпя с нещо за пиене. Той поиска чай, аз продължих да пия бира. Каза ми, че не изглеждам добре. Нищо чудно. Не се чувствах наред. Някаква зимна депресия. А той беше в обичайното си, енергично състояние. Предложи ми да пафкаме някакъв джойнт, отказах, но му правих компания. Той не спираше да говори както винаги. Понякога имам чувството, че всичко, което трябва да направя, е да записвам: в тефтери, на бели листа, които се късат по джобовете ми, на диктофон, на смартфон. И после просто да транскрибирам написаното. Да не измислям, да не ползвам въображението си, защото животът сам по себе си е толкова завършен и съвършен и всеки човек, когото срещаме по пътя си, носи повече истории, отколкото има записани във всичките книги на света. Да, тези истории не са големи. Не могат да минат в графата на „голямата литература“, но въпреки това са истински и ги усещаш как дишат, как се потят, как се въртят в леглото нощем. А в такива случаи за голямата литература може да се каже само едно: да си ебе майката.
        М. загаси джойнта, погледна ме укорително и каза:
        – Така само си губиш времето. Я се усмихни! Преди и аз влизах в такива състояния, но колко време загубих така. А времето не можеш да го върнеш. Не стига, че всичко е толкова бавно и сме толкова разхвърляни, и толкова бавно се развиваме. Знаеш ли, някой ден като станем на осемдесет, ще бъдем това, което е трябвало да бъдем, когато сме били на трийсет.
        После вкара зверски бийтбокс, комбиниран с обичайното му крещящо пеене в нереално високи тонове.
        – Напоследък ходя на уроци по оперно пеене – каза той и издаде по-оперен глас. – Голяма забава пада. Направо се счупвам.
        В момента се пренасял в нова квартира, където най-сетне щял да има студио. Покани ме да запиша песен, ако имам желание. Приех. За пореден път му задавах елементарни въпроси: музикална техника, как човек да се грижи за гласа си. Отскоро ползвах моя по-редовно и откривах, че на моменти той така се изморяваше, че нищо не ставаше от него.
        М. както винаги ми даваше нужната информация, но по своя начин: разхвърляно, объркано. На моменти човек можеше да се изгуби в обясненията му и във всички странични пътища, по които поемаше, докато говореше. Но това си беше той. Неговият начин на говорене. Неговият начин на мислене. Най-доброто, което човек може да направи, когато си общува с друг човек (а човек винаги трябва да се опитва да прави най-доброто, защото такава е природата му), е да изпита едно топло, приятелско чувство, дори към онези черти на характера му, в които не намира себе си. Човек търси себе си навсякъде, но в общуването има тази рядка възможност, да се докосне до другия.
        И някъде тогава, когато бяхме излезли от заведението, в което се намирахме, и бавно се отдалечавахме от цигарения му дим, шумните разговори, хората, с които не искаме да си общуваме, а те винаги ни намират и ни натрапват присъствието си. Докато вървяхме по общия път към дома, преди да се разделим и М. да отиде при жена си и при детето и най-вероятно да продължи да опакова нещата си в кашони. После да вечерят и да правят какво ли не, само и не да намери време за музика. Докато си мислех как веднъж той ми пусна едно парче, което беше записал в тоалетната си на лаптопа си, дори не беше използвал микрофон, за да не мъкне саундкарта, записът беше с вградения скапан микрофон на лаптопа. И как тогава си мислех, че доста хора не биха могли да направят такова парче в най-скъпото, шибано и лъскаво студио на света. А М. каза просто, че май само като влезе в тоалетната, може да се отцепи тотално от света, поне в ежедневието си, когато не е в своето студио. И на мен ми стана едно такова лилаво отвътре, не мога да го обясня. Ей така: лилаво и точка.
        Разминавахме се с някакви хора, а М. както винаги мъкнеше на гърба си огромната раница. Мен ме гледаха като извънземно заради прическата. И тогава, да, тогава М. каза това, заради което всъщност пиша този разказ.
        Говорехме за любими песни, с него често си говорим за музика. Тогава споменах някой сборен албум, сега дори не мога да си спомня на коя банда. М. подскочи, все едно го бях убол с карфица.
        – Виж, това със сборните албуми е най-гнусната, долна, пропаднала гадост, която музикалната индустрия е измислила, за да направи още и още пари. На мен това не ми харесва, не съм част от този свят. Никога не съм разбирал как може да има такива счетоводители, които могат да превърнат възможно най-святото нещо – един музикант, в средство за печелене на пари, в търговска марка, в поредната стока на щанда в магазина. Ако музикантът е принуден да работи с тях, това е само, за да продължава да твори и да се развива, а не за да печели пари. И ако някой ти разправя, че го прави за пари, значи никакъв музикант не е, а е счетоводител, който се е научил да свири на музикален инструмент.
        М. спря за момент, погледна ме с неговия изцъклен поглед, после се усмихна и продължи:
        – Това с хитовете е пълна боза. Окей, има песни, които са по-хубави от други песни, но хитове: измишльотина. И да ги събираш в специален албум, за да може всички недоразвити музикално същества си купуват само най-доброто. Да, бе. Идиотщина. И всички, които си мислят така, забравят, че ако имаше само хитове, щяха да се издават само сингли. Никой нямаше да издава албуми. Но в музиката най-завършената форма е музикалният албум. Където всичко е важно: къде са разположени хитовете и къде са онези парчета, които въпреки че не блестят, са истинските перли на албума, просто са добре скрити в мидената черупка на тавата. Това е истинската химия и магия. А онези, които слушат само хитовете, да си купуват сборните албуми. Изнервих се. Ще запаля още един джойнт.
        И М. просто взе джойнта, който стоеше закачен на ухото му. Не бях го видял, иначе вероятно щях да го предупредя. Винаги съм имал параноя от полицаи, особено когато аз или някой от хората около мен има джойнт. Но М. неведнъж беше казвал, че него няма да го хванат, защото хващат само хората с параноя, а ако се държиш нормално и човешки, никога няма да те усетят, дори да си пушил преди минути или да миришеш на трева. Винаги ще се разминеш някак.
        А и от джойнта имаше само две-три дръпки. Когато той го запали, отново ми предложи. Отказах.
        – Твоя си работа – дръпна той, закашля се и продължи. – Ето например „End of the night“ на Doors е толкова завършена, красива и съвършена песен. Тя носи всички съставни части на музиката на Doors, съдържа в себе си рецептата за техния звук, така да се каже. Но се намира в първия им албум, втора страна, трето парче. Най-шибаното място, където едно парче може да се озове. Освен това е сред хитове като Break On Trough, Soul Kitchen, Alabama Song, Light My Fire, The End. Затова и за повечето хора си остава „оная песен между истинските песни”. Но в един албум няма случайни песни. В един добър албум всяка песен си стои на мястото и след време, когато разсъждаваш и наблюдаваш десетки, стотици албуми, стигаш до едно заключение. Има такива песни, които са перфектни, завършени и не изпъкват. На мен те най-много ми харесват. И тези песни вършат най-важната работа. Те носят албума. На тях са стъпили всички хитове, защото хитовете като част от албум няма да представляват нищо, ако в албума няма поне няколко такива песни, върху които да стъпят и тогава целият албум ще се разпърди.
        Неусетно бяхме стигнали до подлеза на Софийския университет, където пътищата ни се разделяха. Както винаги един китарист с електрическа китара свиреше бавно и протяжно и се наливаше с бира. Метрото изхвърли една тълпа. Някакво момиче рисуваше със спрей абстрактни картини, които определено не бяха в моя стил.
        – За да ме разбереш, опитай се да си представиш първият Хендрикс без Remember, втория Цепелин без The Lemon Song или третата Нирвана без Friendly Unit Shifter! Не става, нали? Ето, за това говоря! Има и такива песни. И ако някой ден имам смелостта да съставя сборен албум на някоя любима банда, ще го направя с такива песни. Наречи ги песни-гръбнаци, ако щеш. Определенията нямат значение, те само погубват смисъла. И знаеш ли, това ще е най-стабилният албум на групата, въпреки че няма да изпъква и никой няма да го купува.
        Като каза това, М. ми подаде ръка и си тръгна.
        В този момент ми се случи нещо, което ми се случва около веднъж-два пъти в месеца. Допуши ми се джойнт.