На Надежда Московска

        Току-що се беше настанила в хотелската стая, след осем минути трябваше да бяга за срещата и си взимаше душ, когато на вратата се почука.
        - Под душа съм! – извика тя, но чукането продължи.
        Опита да се поизмие от пяната, покри се с кърпа и излезе от банята.
        На вратата продължаваше да се чука.
        - Сега идвам! – каза тя, докато се опитваше да не се пребие по плочките, но изведнъж й светна. – Кой е? – извика.
        - Аз съм! – чу се мъжки глас от другата страна на вратата.
        Позачуди се, но отвори.
        Ниският рус мъж се стресна.
        - А! Не си ти?
        - Ти не си! – тресна вратата тя и се заоблича трескаво.

        Момичето, с което меланхоличният младеж току-що е се е разделил след двугодишна връзка, е било пушач и най-противният му навик е бил да хвърля фасовете си на земята. Младежът често й се е карал за тази свинщина и се е опитвал по какви ли не начини да я отучи, но с отминаващите месеци е осъзнал, че това е невъзможно и накрая се е отказал и само й е мрънкал от време на време.
        През първата седмица от раздялата се е наслаждавал на отдавна жадуваната свобода. Когато си във връзка, винаги трябва да се натаманявате, а оставането сам те кара да се чувстваш виновен.

        През третата седмица не го свърта вкъщи и излиза на дълги разходки. Погледът му е забит в земята, където открива фас до фас.
        - Не разбирам защо го правиш? Отвратително е! – казва често по силата на навика, а после се сепва и продължава разходката си.
        На четвъртата седмица при гледката на поредния фас той се умилява, навежда се над него, малко остава да го погали, в очите му напират сълзи. Той се надига едва-едва и се запътва към следващия, където повтаря този ритуал с учудващо упорство.

        - Тя е спряла цигарите – среща го един негов приятел, но младежът нищо не чува. Вече има цяла колекция от фасове с червило и трескаво търси следващата находка.
        Три месеца по-късно на един концерт той се запознава с момиче с остри черти. Говорят цели два часа около високата маса пред клуба. Момичето е симпатично, но пали цигара от цигара и пепелникът се препълва с фасове. Тъкмо решава да й предложи да се видят на следващия ден, когато нещо му става. Млъква. Грабва пепелника, изсипва го на пода, замръзва, опомня се за миг и казва:
        - Не разбирам защо го правя! Отвратително е!

        Портиерът се усмихва на момичето и ни отваря вратата към вътрешното дворче между двата блока. Минаваме покрай пясъчник, в който са разхвърляни пластмасови лопатки, гребълца, колички, лодки, кукли.
        - Децата постоянно си забравят играчките тук – казва тя, докато отключва вратата на входа.
        Под пощенските кутии е подпряно червено колело. Има и няколко саксии с цветя. Японска роза, малко палмово дръвче, бамбук и неизменният фикус.
        Вече се качваме по стълбите, когато момичето спира за момент. Хваща главата ми в ръце и ме целува дълго, а после ме пита:
        - Добре ли си? Изглеждаш малко стреснат. Странно ли ти е?
        - Не – отговарям. – Бил съм тук насън.