Двете сядат в кръга. Жокера вади своята невидима кутия цигари. Запалва една и я пуска да обикаля в кръга. Ритуалът на пушенето, който събира.

Жокер: Доня Анна изпуши днес последния си кредит.
Каменния гост: Значи играем „D.J. или страстта към цигарите“. Начало по Молиер.
Сганарел (с готовност): ” Каквото и да казва Аристотел, а с него и цялата философия, нищо не може да се сравни с тютюна: това е страстта на порядъчните хора, а който живее без тютюн, не е достоен да живее. Тютюнът не само радва и пречиства човешките умове, но освен това възпитава душите в добродетел и… (забравил е, поглежда към Каменния гост, който влиза в ролята си на суфльюр, шепнейки: … и чрез него човек се научава) и чрез него човек се научава да бъде порядъчен. Не забелязвате ли колко любезни ставаме към всички веднага щом запушим, и с каква готовност го предлагаме наляво и надясно, където и да се намираме? Не дочакваме дори да ни поискат и изпреварваме желанието на хората: до такава степен тютюнът внушава благородни и добродетелни чувства у всички, които го употребяват…“
Анна: Странно, никога не бях обръщала внимание на този монолог…
Каменния гост: Никак неслучаен междувпрочем. Филип ІІІ в началото на 17 век превърнал Севиля в тютюнев център на света. Целият тютюн от испанските колонии минавал задължително през този град. По същото време и на същото място се появява и нашият герой, което, струва ми се, е знаменателно. Излиза, че в този град се е димяло яко, истински тютюнев Содом и Гомор. Затова трийсетина години по-късно се наложило папа Урбан VІІІ да издаде специална була против пушенето по време на служба в църквите на Севиля.
И още нещо. В самия 17 век, великата епоха на лулата, което ще рече на постоянството, стабилността и здравото семейство - защото какво друго е лулата, ако не една уютна и порядъчна домашна камина в миниатюр - та точно в това време се явява нашият герой, сменящ жените като пурети. За мен Дон Жуан е първият пушач на цигари в един свят на лулите. В това, собствено, виждам неговия трагизъм, драматичното несъгласуване с епохата. И оттук неговото либертинство, за което така обичат да си чешат езиците всякакви непомирисвали тютюна на страстта умници.
Какво ще кажеш по въпроса Сганарел?
Сганарел: „Бога ми, ще кажа… не знам какво да кажа, защото вие тъй обръщате нещата, че изглежда да сте прав, а в същото време…“
Каменния гост: И ако трябва да заключа в правилата на добрата реторика, (признавам, че съм си приготвил предварително афоризма): Историята на света може да бъде написана с дим. Един пример, ако позволите. Говори се, че самата Френската революция избухнала поради недоволството от високите вносни такси на тютюна. А френските маси се пристрастили тъкмо към cigarito, за да бъдат възможно най-далеч от страстта на аристокрацията да смърка.
Жокер: Наистина сериозен рисърч, Командоре.
Елвира: И как хубаво го казахте за историята, която се пише с дим. Към тази възхвала на тютюна...
Каменния гост: Възхвала на страстта, скъпа Елвира.
Елвира: Да, да …мога само да прибавя едно най-безстрастно ботаническо описание на тютюна.
(Всички я окуражават.)
Елвира (започва хладно и експертно, като учителка по биология, като постепенно се съблазнява от изговореното и накрая стига почти до оргазъм, защото тютюнът е другото име на страстта.): Тютюнът спада към рода Nicotiana, и е част от сем. Картофови. Стопанско значение днес има обикновеният тютюн (Nicotiana tabacum) и все по-чезнещият теменужен тютюн, или махорката Nicotiana rustica. Обикновеният тютюн достига на височина до 3 метра. Цветовете му имат 5 тичинки (показва с жестове, среден пръст и пет) и двугнезден яйчник с много семепъпки. Тютюнът е самоопрашващо се растение, но може да се опрашва и чрез насекоми, т.нар. кръстосано опрашване.
Расте при топъл и влажен климат, листата се берат преди изгрев слънце. Сушат се на слънце, на сянка или на дим, притиснати плътно едно до друго... Аромат на кафе, кедър и шоколад, остатъчен вкус на мед и препечен хляб в края.
Имена на тютюни - Вирджиния, Хавана, Латакия, Мериленд, Суматра, Бърлей, Ориенталски... Вирджиния, Суматра, Хавана, Бърлей, Ориенталски, Вирджиния... (Зацикляне в еротиката на имената.)

Сганарел периодично става, броди нервно (абстинентно) по сцената и се опитва да „пуши“ от цигарите върху табелките със знака „Пушенето забранено“. Повдига се на пръсти, допира устни и дърпа. Като се отдели от табелката, изпуска дим от носа и устата си. Опитва се да изпуши всичко, което му попада пред очите на сцената.

Жокера задава нова тема, останалите от групата се отдават на разказа и се намесват с отделни реплики.
Жокер: Понякога сънувам смъртта си. Лежа изпъната в огромна дълга цигара. Затрупват ме със ситно нарязан тютюн.
Всички: О, как ухае...
Жокер: Страхотно ухае. Замайва ме. В съня ми е меко и тихо. Поемат ме устните на една много красива и тъжна жена.
Всички: Мммммм...
Жокер: Истински красивите жени са винаги тъжни. Меки и топли устни.
Анна: Мразя червило по филтъра.
Жокер: Без червило. Това е единственото ми условие. Тя запалва цигарата и дръпва бавно и дълбоко.
Всички: Бавно и дълбоко.
Жокер: Димът минава през тялото ми. Става ми топло, унасям се и заспивам. Когато въгленчето на цигарата стигне до мен, се чува само леко припукване (пук!)...
(леко потръпване у всички)
Жокер: ...и толкоз. Оттук насетне ще бъда само дим, погълнат от една жена. Минавам през устните й, спускам се по гърлото и се утаявам в прозрачната урна на белите й дробове. Малка точица никотин. Такава смърт... сънувам.

Анна: Искам да умра в задния двор на една къща, сред бучиниш и коприва, облегната на напечената стена, с пакет евтини цигари. Да всмуквам с дима всичко, което попада пред очите ми - облаци, керемиди, млечен път, всичко.
Всички: Всичко може, да...
Анна: Всичко може да бъде преглътнато с малко дим. Искам да усещам как димът слиза в дробовете ми и гравира върху бялото никотинови анаграми. И как после излиза оттам бледосинкав и омаломощен.
Елвира: Има нещо ангелическо в това да свършиш тъкмо така...
Анна: Да умреш, пушейки много бавно цигара след цигара в задния двор на една къща. В урната на един специален финландски пепелник, само за теб, където някой ден ще открият пепелта ти.
Всички: И нищо друго?
Доня А.: Нищо друго. Нищо, за което да могат да се хванат, никакво тяло, тютюневи пръсти, разяден дроб и жълти зъби. Малко пепел. Ако си съвършен пушач, дори пепел няма да има. Само дим...

Звънене на телефон. Актьорите млъкват.

Елвира: (тихо) Телефонът…
Жокер (в лека паника, но опитвайки се да запази контрол) Нас ни няма… Ние сме… в 17 век. Телефонът още не е открит.
Сганарел: Сигурно е заради смъртта и цигарите. Не прощават такива приказки…
Жокер: Спокойно. Нас ни няма… (Продължава да звъни.)

(Телефонният звън отключва у Анна травматичен спомен. Започва колебливо, сякаш говори на себе си.) Следва нещо като Монолог на Доня Анна.

Анна: И един ден просто набира твоя номер. Идва отнякъде… не си го канила… омагьосва света около теб, показва ти го като друг, дава ти да разбереш, че той поради него е такъв, и един ден си отива. Просто така. Като Господ…
Когато той се появи преди четири години, за първи път видях, че в този град има сезони. Че есента не е само мъгла, дъжд, шлифер, чадъри, носни кърпички, усилване на гастритните болки... За първи път видях катеричките в парка, преди не ги забелязвах. Мислех, че ги вади от ръкавите си. И те се прескачаха над главите ни. Светът беше като създаден вчера и специално за нас. Нищо не беше похабено, нямаше още клишета. Тиквите по пазара мигновено се превръщаха в каляски, а гонещите се покрай тях плъхове цвилеха и удряха с копита като сиви арабски жребци... (Звъни телефон, настойчиво.) Е, светът издържа така само една есен, само началото на есента. Един ден той се обади. По телефона. Дори не поиска да се видим. Беше уплашен.

(С променен глас.)

„Прекалено хубаво... да спрем в началото... Да останем завинаги в началото. Да бъдем единствените, избегнали всичко, което следва. Скандалите, капещата чешма, лошия дъх сутрин, мръсното бельо на брака, точно така го каза - бельото на брака. По телефона. Нищо не успях да отвърна. Нищичко. Ненавиждам телефоните. Какво ли е правил, докато ми казва това. Дали се е криел в коридора, използвайки момента, докато жена му (дори не знам имаше ли жена) гледа телевизия. Или е казал, че излиза за цигари, и е звъннал от близкия уличен телефон... Глупости. Беше си добре замислено хладнокръвно убийство... Нищо вече нямаше да е същото. Тикви и мишки по пазарите, застрашително изчезване на катеричките в парковете, дъжд, мъгла, кал, носни кърпички... Фокусникът си беше отишъл. По средата на номера. Гълъбите и зайците още шаваха в цилиндъра, една жена кървеше на сцената разсечена на две, зарязана и никой не можеше да събере тялото й наново... Никой...

(Пауза.) Как... какво беше после. (Все още в унес.) „Като пушач сред отказали пушенето, като любовник сред отказали любовта...“

После... Нищо не мога да си спомня. Четири години, в които нямаше нищо, дори сезони. Е, да, пушех. Пушех безпаметно. Имах чувството, че ако някой издърпа цигарата от ръката ми, ще се срутя. Исках да издимя всичко край себе си. Да събера цялата гадост във всяка следваща цигара, да я запаля и изпуша докрай. Е, светът сякаш разбра, уплаши се и прокле пушенето. Минах и през кабината на порока... Той имаше особен глас, почти... Не, не...

---

^*Откъс от пиесата на Георги Господинов „D.J.“. Представлението по пиесата се играеше дълго време в Държавен сатиричен театър „Алеко Константинов“ под режисурата Десислава Шпатова.
През 2010 г. пиесата излезе в книга, зеадно с „Апокалипсисът идва в 6 вечерта“, с марката на Издателство „Жанет-45“!

Рецензии за книгата „D.J. / Апокалипсисът идва в 6 вечерта. Пиеси“ (Изд. „Жанет-45“, Пловдив, 2010 г.), публикувани в „Литературен клуб“:

Диана Златкова, „Апокалипсисът - разкази за края“

Васил К. Василев, „D.J.“ - реалност и фикционалност“