Самолетът се оказва турбовитлов. Не съм се качвал на такъв от детството си. Първо се завърта едното витло, после – другото. Вибрациите потичат по малкото тяло на самолета, по седалките, по чантата в краката ми, по металните рамки на очилата ми и накрая по черепа, скрит само на няколко милиметра под лицето.
        Под крилото се редят еднакви заснежени планини като изрисувани на лента, създаваща илюзия за движение в аматьорско театрално представление.
        Отивам на север. Много на север. По на север отколкото някога съм бил. И отколкото, вероятно, е разумно.
        Вдигам чантата върху коленете си и изваждам от нея преносим компютър. Включвам го и зачаквам, но не мога да чуя успокоителното му жужене заради грохота на турбините. На екрана изгрява целият ми живот; роден..., учил..., работил..., публикувал... мислите ми, плановете ми. Всичко, което може би е важно за безликите хора там на север. Нося им себе си в тази малка черна урна.
        Летището е почти празно. Момиче скучае на щанда за сувенири, където се редят дърворезбовани предмети, екологичен мед и чай от мента. Таванът е неестествено висок, а повреден лагер на лентата за багажа скърца нетърпимо. Щом се доберат до чантите и куфарите си, хората напускат залата, като че ли бягат от някакво проклятие.
        Сред тях е и той. Другият кандидат. Знам, че е пристигнал заедно с мен. Той винаги ме следва по петите. Не мога да видя лицето му. Дори не съм сигурен, че е „той”, а не „тя”. Би могло да бъде единствената хубава жена, която слезе от самолета. На около 30, с очила, в тъмносин костюм, върху който наметна късо бежово палто. Със сигурност ще й бъде студено. Но краката й са красиви – обли колена, стегнати прасци и тънки глезени, които Комисията със сигурност ще забележи. Или може би е 40-годишният уморен мъж с проредяла коса и огромна бизнес чанта, приличаща на малък куфар. Колко ли успехи е съумял да натъпче в нея през годините?
        В автобуса съм сам. Може би другият кандидат е взел такси. Или пък този, само този път, е решил да не идва? Ами да – това място е прекалено на север! Прекалено на север дори и за него, който си е поставил за цел в живота да се явява на всеки конкурс заедно с мен.
        Тук вече е нощ и улиците на града са празни. Снегът е син под светлината на неоновите лампи. На централния площад стърчат самотно двайсетина снежни фигури, направени за приключилия предишния ден снежен фестивал. Раззинати усти на дракони и рогати шлемове на викинги в съседство с брадата на Дядо Коледа и ушите на Мики Маус. Вятърът си играе с парче от скъсан транспарант. Бездомно куче притичва по снега и кляка, за да изпрати с поглед автобуса.

        На рецепцията ме посреща мъж със сънен поглед зад дебелите рамки на очилата. В стъклата им се отразяват неясни образи от анимационния филм, който дават по портативния телевизор.
        - Имате ли резервация? – пита, без да ме погледне.
        Казвам името си.
        - О, вие сте чужденец? – в гласа му долавям нещо като любопитство, но толкова прашасало от времето, че цветът му не личи.
        Кимвам.
        - Тук почти никога не идват чужденци – пояснява той. После ми подава ключа.
        Благодаря и понечвам да тръгна към стаята си, но усещам, че се бори с нещо, затова го изчаквам докато се престраши и попита:
        - По работа ли сте тук?
        - Да... – поколебавам се за миг. – Всъщност кандидатствам за работа...
        Той се навежда леко над стария дървен плот. По стъклата на очилата му личат следи от пръсти.
        - Вие искате да работите... тук?
        Въпросът малко ме смущава. Какво ще стане ако някой ми го зададе утре? Ей така – както него.
        - Да... защо не... поне за известно време... Човек трябва отнякъде да... – усещам че греша и се сепвам. Но вече е късно. Мъжът се усмихва иронично. После се замисля. Хор анимационни гласове се втурват радостно, за да запълнят паузата.
        - Сигурно за това е дошъл и другият ни гост тази вечер... – казва той накрая.
        - Мъж ли е или жена? – питам припряно, почти панически, и тутакси разбирам, че този път наистина съм се изложил.
        Мъжът сваля очилата си и ме поглежда втренчено. Без замъглените стъкла очите му са неочаквано сини и някак жестоки. Не се усмихва.
        - Важно ли е това за вас?
        - Не, разбира се, откъде-накъде? – успявам да смотолевя и вдигам чантата си.
        Мъжът започва да бърше очилата и повече не ме поглежда. Чувам гласа му още веднъж, когато вече съм направил 5-6 стъпки към асансьора:
        - Каналът за възрастни е срещу заплащане. Може да си купите карта от автомата в коридора.

        Лежа на леглото по риза и с изути обувки. Пред очите ми се мержелеят буквите на презентацията. Знам я наизуст, но се наложи да я преговоря няколко пъти, за да звучи естествено – с всички леки запъвания, усмивки и драматични паузи.
        Пресягам се за дистанционното и пускам телевизора. По първи канал вървят късните новини. Мъжки и женски глас, школувани и красиви, се редуват да говорят за атентати в различни точки на света. Прехвърлям няколко канала, докато накрая чувам задъхани женски стенания. Каналът за възрастни. В началото се долавя гласът на мъжа, който говори някакви мръсотии, но после женските стенания се извисяват над всичко – къси, пресечени, с все по-висок и по-висок тон. Без карта на екрана не се вижда нищо, само призрачният глас отеква в широката, зле отоплена стая като вопъл на душа в Чистилището, която не може да понесе спомена за греховете си. Искам да натисна бутона „изключи”, но ръката ми отказва да се подчини - ушите ми копнеят да чуят онова последно стенание, онази жалка, но чакана развръзка, която ще донесе край на вселенските страдания поне за няколко минути.
        И тогава, необяснимо как, усещам, че и Другият, някъде, в някоя друга стая из този празен хотел, захвърлен толкова на север, че едва ли съществува, също лежи на своето легло пред празния екран на телевизора и чака собственото си малко спасение. Усещам че нашата развръзка също е близка и успокоен постепенно се унасям под светлината на празния телевизор, стиснал дистанционното както малко дете стиска любимата си играчка.

        Сутринта е ясна и убийствено студена. Качвам се на таксито, облечен в тъмносивия си официален костюм. Шофьорът мълчи през цялото време, докато колата обикаля из белия лабиринт, в който натрупаният по бордюрите, висок повече от метър сняг е превърнал улиците на града. Но раменете му са широки, силни рамене, които вдъхват спокойствие. Накрая спира на едно възвишение, където улицата свършва пред висока порта. На нея е написано името на организацията, в която кандидатствам.
        - Тук е – казва шофьорът, без да се обръща – Нататък трябва да вървите пеш, вътре не пускат таксита.
        Плащам и слизам. Таксито тутакси обръща и потегля по нанадолнището. В снега гумите се въртят почти без звук.
        Преминавам през открехнатата порта. Будката на охраната е празна. Пред мен се вие дълга алея, в чийто край се белее триетажна сграда с червен керемиден покрив. Едва ли ще трябва да вървя повече от 5-10 минути.
        Решавам да ходя по-бързо, за да не се явя пред комисията, посинял от студ и с протекъл нос. Но трябва да внимавам и да не се подхлъзна, за да не счупя компютъра с презентацията си.
        Официалните ми обувки пристъпват по дебелия заледен сняг като две уморени врани, безнадеждно търсещи храна. Слънцето ме заслепява, а компютърът в чантата ми като че ли натежава с всяка следваща крачка.
        Оставям го за миг върху снега, за да дам на ръката си да почине, и тогава чувам как някъде зад мен спира кола, вратата се отваря и след миг отново се затваря. Снегът прави всеки звук приглушен и нереален, затова няма как да съм сигурен дали това наистина се случва. И все пак аз знам, че това е Другият. Той е закъснял съвсем малко, но сега ще ме изпревари, ще се изсмее в лицето ми и ще се представи на Комисията преди мен. Той е много по-добре подготвен, винаги ме е превъзхождал, знае го и ме следва по петите само за да доказва превъзходството си над мен отново и отново.
        Трябва да бързам, трябва да го изпреваря, защото иначе Комисията дори няма да си направи труда да ме изслуша!
        Опитвам се да пристъпя напред, но усещам, че не мога да помръдна крака. Това е заради студа – докато вървях, можех да го пренебрегна, но сега ме връхлита свирепата му сила. Той прониква през тънките подметки и вече пълзи по краката ми. Спомням си какво ми бе казал един приятел: „Слушай, в тази страна ние сме свикнали със студа. С всички студове. Те са навсякъде и ние дори ги обичаме, както човек обича бездомните кучета в квартала си, и макар да го лаят понякога, винаги им хвърля хляб. Но, пази се, приятелю, от един особен студ – онзи, който идва отдолу! Той е бясното куче на студовете. Не лае, а отхапва целия ти крак. Не си играй с Дълбокия студ, момче, ако искаш да оцелееш тук!”
        Да, Дълбокият студ ме е докопал – стигнал е до колената ми и продължава нагоре. Усещам непобедимата му мощ – той е силен, защото идва от земята и те кара да разбереш, че всички приказки за пламъците на Ада и огненото й ядро всъщност са измислици, защото на хиляди километри под нас не съществува друго освен твърд, неразтопим лед.
        Клякам и се опитвам да разтрия глезените си, но имам чувството, че докосвам бутилки във фризер. Вдигам поглед към бялата сграда, която изглежда все тъй далеч и виждам как очертанията й постепенно се размиват от първата сълза.
        - Стъпи върху нещо! – извиква тогава един глас някъде далеч зад мен. Другият!?
        - Стъпи върху нещо преди да е стигнал до сърцето ти! Това е Дълбокият студ и с него шега не бива!
        Подиграва ли се с мен Другият? Нима не му стига, че стоя тук вцепенен! Нима е нужно още, за да бъде триумфът му пълен?
        Чувам бързи стъпки зад гърба си и една тежка ръка ляга върху рамото ми:
        - Стъпи върху чантата, момче, стъпи докато не е станало късно! – задъханият глас звучи странно познат, но нямам време да мисля за това.
        С треперещи от студ ръце поставям чантата легнала пред себе си, после със същите студени длани бавно и мъчително помагам на краката си да стъпят върху нея. Чувам как под подметките ми тъжно хрусва пластмасата на компютъра, и беззвучния вик на умиращия хард диск, събрал всичко, което мога да предложа. Всичко, което мислех, че е ценно, и което никому не успях да продам.
        В мига, когато воплите под краката ми секват, усещам как в стъпалата ми плахо се разлива топлина, как Дълбокият студ с едва чуто ръмжане се оттегля в безкрайните подземия, които обитава.
        Обръщам се и виждам лицето на шофьора, който ме докара. Русата коса, избуяла под плетената шапка се стеле върху широките му рамене. Усмихва се.
        - Къде е Другият? – питам го с недоумение.
        - Погледни в огледалото на колата – казва той, пали цигара и бавно тръгва към таксито.