One day in the afternoon of the world, glum death will come and sit in you, and
when you get up to walk, you will be as glum as death, but if you're lucky, this will
only make the fun better and the love greater.

William Saroyan

        Беше малко след пладне и слънцето грееше в зенита си. Лъчите му се процеждаха между листата на кестените, засадени от двете страни на алеята. Птиците се обаждаха по-рядко, като че уморени от екстаза на сутрешния хор.  
        Поливачните машини разпръсваха струите върху лъщящите гърбове на деца по плувки, които се гонеха около тях и си подвикваха весело. Сетер и немска овчарка се боричкаха за подхвърлена от някого топка.   
        Млада майка остави детската количка върху асфалта, прегърна бебето и, изула сандалите си, тръгна неуверено по мократа трева.   
        Момче и момиче на не повече от 15 се целуваха върху проснато на тревата старо одеяло. Момчето плъзгаше ръка по голия корем на момичето, но не смееше да излезе от безопасната му територия. Момичето размърда ханш – може би за да го насърчи.   
        Двойка старци седяха на обърната към тревата площ пейка и ядяха пуканки. Правеха го много бавно, като на забавен кадър. И двамата носеха старомодни тъмни очила, а в движенията им имаше някакъв странен синхрон. Еднокрак гълъб доподскача до пейката и ги погледна въпросително. Те не го забелязаха.   
        Тригодишно момиченце с розова рокличка смучеше близалка, загледано в играещите кучета. Когато опашката на сетера внезапно го докосна, то се разплака и се затича нанякъде.   
        Момче се опитваше да напомпа гумата на колелото си, подпряно на бордюра, но вентилът като че ли изпускаше. Без да се ядосва, момчето опитваше отново и отново.   
        Шестима ученици – две момичета и четири момчета – пиеха бира от голяма пластмасова бутилка, насядали по облегалките на обърнати една към друга пейки. Бутилката минаваше от ръка на ръка, но едното от момичетата винаги отказваше. На рамото му се четеше малка татуировка на английски: „Любовта ще спаси Света!”.   
        Един клошар седеше върху обърнато кошче за боклук, пушеше намерен на земята фас и поглеждаше ту часовника си, ту небето.

        Оставаха точно 37 секунди до Края на Света.

        ***

        Мъжът усещаше биенето на сърцето си някъде далеч, като неясен глас, който вика от края на празен коридор. Стиснатият в джоба на якето пистолет тежеше – горещ и потен. Знаеше, че трябва да го избърше и да го хвърли в първия контейнер за боклук, но не можеше да се отърве от усещането, че плътта му е залепнала за него и ще остане по металната повърхност, изхлузена от белите кървави кости.  
        Слънцето безжалостно го заслепяваше през тъмните очила. Нахлупи по-ниско бейзболната си шапка, която стягаше черепа му като менгеме.  
        Вървеше бързо, но без да тича. До колата оставаха не повече от петдесет метра.  
        Беше го правил и преди. Знаеше особената тежест на използвания пистолет. Знаеше и че спасителната кола винаги чака. Че човек може да се измъкне от всичко. Защо тогава се задъхваше така? Защо не можеше да направи тези последни крачки? И да се освободи от най-опасната улика?  
        Дали защото днес бе рожденият му ден? Забеляза го, когато погледна часовника си, малко преди да отвори вратата на колата. Неговият рожден ден. Роден - точно преди четиридесет години. Хубаво, кръгло число. Число, на което нещо трябва да свърши. Или да започне.  
        Мъжът застана в средата на тротоара и свали черните си очила. Светът нахлу в зениците му с безбройните си безжалостни цветове. Жълтото, зеленото и синьото на контейнерите за боклук, оранжевата коса на старицата няколко метра пред него, кафявото със зелени нишки в широко разтворените от ужас очи на едно момиче, вишневото на рубина върху пръста му, който го сочи.  
        Мъжът погледна към небето и усети, че както никога досега, не му се налага да присвива очи. Лявата му ръка направи широко камшичено движение и запрати черните очила под колелата на контейнерите за боклук. Жена изписка, накъде далеч се чу полицейска сирена.  
        Извади пистолета и го погледна – своята по-добра дясна ръка. Винаги оставяше един патрон, просто за всеки случай.

        Оставаха точно 28 секунди до Края на Света.

        ***

        Момчето най-сетне се престраши да постави лявата си ръка върху облегалката на пейката. Косата на момичето погъделичка сгъвката на лакътя му. Пухкава и ефирна като коледна гирлянда. Някъде отвъд тази маса пулсираше топлината на тила му. Искаше му се да го докосне с ръка, но му се струваше, че още е рано.  
        Момичето ближеше сладоледа си. Розовата топка докосваше червените устни и рисуваше мустачки върху нежния мъх над тях. Понякога се виждаше езикът му – малък и бърз като птиче, което се стрелва в гнездото си.  
        Какво ли би било да целуне тези устни – тук и сега? Беше си го представял толкова пъти вечер преди да заспи. Не знаеше какво ще стане след първото съприкосновение, струваше му се, че този миг ще продължава вечно.  
        Доближи лице към неговото, но то продължаваше да гледа пред себе си – някъде далеч отвъд езерцето с патиците.  
        Носът му се изпълни със сладникавата миризма на шампоан, извираща от косата на момичето. Потната му от вълнение дясна ръка докосна пухкавата маса и откри нежното, розово ухо с малка сребърна треперушка. Изведнъж му се стори, че именно това ухо е истинска същност на момичето, онова, което то винаги е крило от другите. Ето я – гола и беззащитна, предназначена само за него!  
        До ухото оставаха само няколко сантиметра. Последното, което ги разделяше. Момчето разтвори устни и затвори очи, но точно тогава чу лека въздишка и усети как момичето премества центъра на тежестта си, как там, където бе чувствал топлината на ухото, застава непроницаемата бариера на косата.  
        Момчето се отдръпна и отвори очи.  
        Момичето бе изяло сладоледа и бършеше ръце със салфетка. После се изправи и извинително посочи към малкия си розов часовник.

        Оставаха точно 23 секунди до Края на Света.

        ***

        Старицата седна на леглото, за да си почине. Пред нея като паст на хипопотам зееше старият кожен куфар. Няколко нощници и бельо. Пет-шест книги с избелели корици. Един стар термос. Кутийки с очила в найлонов плик. Лекарства в голяма картонена кутия. А най-отгоре, сгъната внимателно - необличана черна рокля с панделка на деколтето.  
        Старицата въздъхна и се изправи. През отворения прозорец нахлуваше следобедна жега, а накъде далеч се чуваше гласът на майка, викаща детето си.  
        На витрината над леглото бяха наредени снимки. Старицата ги вземаше една по една, вглеждаше се няколко секунди, после ги оставяше на мястото им. Задържа в ръката си само последната. Сватбената и снимка.  
        Воалът подчертаваше черното на косите и. Толкова дълги и тежки. Човекът до нея я държеше под ръка и се усмихваше. Кой беше този човек?  
        Старицата постави снимката върху черната рокля и я погледа в унес няколко минути.  
        Навън излая куче. Някой затръшна вратата на входа.  
        Старицата вдигна снимката и я хвърли в препълненото кошче за боклук.  
        После затвори куфара и го вдигна. Беше толкова лек.

        Оставаха точно 18 секунди до Края на Света.

        ***

        Момчето виждаше, че те го чакат на ъгъла. Можеше да се обърне и да се върне. Да извика силно, така че баща му да го чуе на втория етаж. Или просто да изчака да им омръзне и да си тръгнат. Но днес, може би заради жаркото слънце, му беше все едно. Какво ако му вземеха парите? Едва ли са му останали повече от десет лева. Не носеше мобилен телефон след втория път, когато му го взеха. Пък и на кого щеше да се обажда? Момчето нямаше приятели.  
        Бяха трима. Скинарят, шишкото и дребосъка. Не знаеше имената им. И не ги бе виждал никъде другаде – нито в училище, нито в близкия супермаркет, нито на площадката пред блока. Те се материализираха близо до входа му веднъж на 2-3 седмици и методично изпразваха джобовете му. Не го удряха, нито го обиждаха повече от крайно необходимото. Всъщност може би не бе нужно да им дава нищо. Трябваше просто да се промъкне между тях все едно не съществуваха и да продължи към спасителния вход.  
        Тримата лениво се наредиха на застлания с разбити плочки тротоар и образуваха нещо като футболна стена. Разбира се стената беше символична - както повечето стени, които се изпречват пред нас.  
        Скинарят пушеше цигара. Когато видя, че момчето не бяга, а приближава, той я хвърли по средата на тротоара и разкри жълтите си зъби в подобие на усмивка. Шишкото слушаше нещо със слушалките на мобилния си телефон. Устните му се движеха беззвучно, а погледът от време на време се стрелкаше към синьото небе. Дребосъкът бе бръкнал в десния си джоб и движеше пръсти сякаш искаше да намери в него нещо малко, но очите му бяха приковани в момчето.  
        Още десетина крачки и ще бъде при тях. Дали да не извади парите още сега и да си спести унижението?  
        Момчето спря, за да помисли. Усмивката на скинаря изчезна и веждите му се сключиха предупредително. Дребосъкът извади от джоба си сгънато ножче и го заразглежда.  
        Момчето усещаше пулса на кръвта в главата си. Нещо щеше да се случи. Нещо различно.  
        То приклекна, без да изпуска от очи ножчето на дребосъка. Ръката му докосна нажежения тротоар и напипа парче от бетонна плочка – остро и тежко, но не толкова, че да не може да попадне в целта от такова разстояние.

        Оставаха точно 13 секунди до Края на Света.

        ***

        „Виж, ние не искаме от теб нищо толкова трудно… Представи си… представи се, че го правиш за гаджето си, което учи в чужбина… А, той наистина учи в чужбина? Супер! Така че го направи за него. А ние само ще гледаме. Ние никога не пипаме, все пак сме професионалисти. Няма значение какво са ти казали за нас… Значи, първо искаме един хубав стриптийз… То в тази жега нямаш много за събличане, ама… Гледала ли си стриптийз? Да, и по Интернет. Значи знаеш горе-долу как се прави? Импровизирай! Даже и да не си много сръчна няма значение. Известна непохватност възбужда. Все пак те слагаме в категория „тийнейджърки-аматьорки”… Ох, извинявай, предполагам, че не ти е смешно. Естествено - за първи път всеки се притеснява… Значи разгорещяваш ги със стриптийза, после сядаш на стола пред компютъра или отиваш на леглото – да, направили сме декора да изглежда като стая в студентско общежитие – и… нали се сещаш? Играчките са на тоалетката, но ако искаш, този път може и да не ги ползваш. После клиентът ще си каже… А, нали ти дадоха да прегледаш тарифата? Добре, значи знаеш за аналните опции… Ами мисля да започваме, че и други момичета чакат. Какво, ти да не плачеш нещо? А, добре, добре, конюнктивит, разбирам. Надавам се до другата седмица да мине, защото ако решим, че ставаш, смятам да те пускаме… Значи давам ти десетина секунди да си поемеш дъх и пускам камерата. ОК?”

        Оставаха точно 10 секунди до Края на Света.

        ***

        Мъжът стоеше на вратата, а жената го гледаше от дъното на коридора. Той бе облечен с тъмносив костюм и по врата му вече се стичаха вадички пот. Наведе се и взе от шкафа за обувки тежка на вид черна чанта, без да я изпуска от поглед. Жената беше гола. Силует, поръбен от нежни златисти косъмчета, който се откроява в снопа светлина, процеждащ се от кухнята. Не можеше да види лицето й, но блясъкът на очите се люлееше в тъмното. Знаеше, че трябва да тръгва. Искаше му се да я прегърне, но вече бе взел чантата. Ако можеше жената да дойде при него и да го целуне! Но тя не помръдваше. Може би така бе по-добре. Щеше просто да отключи вратата и да излезе. Предчувстваше прохладата на стълбището след жегата на напечената от през прашните завеси спалня. Нямаше никога повече да натисне копчето до вратата и да чуе звука на електрическа камбанка.  
        Мъжът посягаше към дръжката на вратата, когато камбанката зазвъня. Звънеше весело и без да спира, като в забравена коледна песен.

        Оставаха точно 7 секунди до Края на Света.

        ***

        - Това ли било то, „Краят на света”? – казваш ти малко разочаровано и вдигаш поглед от дисплея на лаптопа.  
        Кимвам: „Да, това е!”  
        - Но аз исках да знам как ще свърши!  
        - За това е нужно да почакаш съвсем малко – отвръщам, след като поглеждам часовника си.

        Остават точно 3 секунди до Края на Света. Колкото да затворя капака на лаптопа.