Часът е 11. Градът - Рим.
Вали, но само малко.
Пред нас, на две пресечки -
площад  „Венеция“.
В сърцето на града.
На Вечния.

Коли, коли, коли.
На светофара.
Потокът няма край.
Застинали са на червена светлина.
Пикапи, автобуси и камиони.
Студен метал.
Грамади разноцветни, тежки,
притискат въздуха между стените.
А най-отпред сред тях
е тя - момичето на моторетка.
Светлосин Piaggio.

Тъй мъничка и крехка.
Като изрязана от гланцова  хартия.
Изправена и неподвижна.
Палтото щ е тъмносиньо.
Сребриста каска - на главата.
Косата щ се стеле върху раменете,
равна и права, съвършена.
Черна.
Като излязла от списание,
останало от 60-те години.

И странно как -
дъждът и вятърът не я докосват.
Тя е отвъд.
Наблизо, но далече.
Завинаги.
Не се обръща, не, не се обръща.

Ето - зелено.
Колите тръгват. Край.
Дори и аз, макар да съм вълшебник,
не мога повече мига да спра.

Коя бе тя?
Лицето щ остана
завинаги от другата страна.
До другия живот.
Но може би така добре е.
Не мислиш ли?

Аз мога да щ сложа
лице по избор.
Мадоната на Микеланджело,
Джокондата -
не знам защо не са мой тип.
Но мога да щ сложа даже и...
твоето лице.

А няма нужда, казваш?
Стига -
това все пак е моят свят!

---

 

 

Свързани линкове:

 

Антон Ангелов, „Dizzy“

 

Антон Ангелов, „It`s Only A Paper Moon“

 

Антон Ангелов, „Boat On The River“