Действащи лица и предмети:

А1 (мъж, облечен произволно)
А2 (мъж, напълно идентичен с А1, получен чрез дигитално увеличение 10%.)
Б (красива млада жена, облечена в българска народна носия)
Куфар (компютърна анимация, постоянно мени контурите и цвета си; без реплики)  

(Сцената е съвършено празна.)

(А1 и А2 излизат на сцената отдясно, осветени от прожектор. А1 пристъпва бавно напред, А2 носи след него куфара, за който се вижда, че всъщност виси във въздуха.)  

А1: Стигнахме ли?
А2: Да.
А1: Откъде знаеш?
А2: Аз съм човекът, който пише тази пиеса.
А1: Защо не си ми го казвал досега?
А2: Защото не бяхме на сцената.
А1: Ясно. А къде всъщност се намираме?
А2: В дигиталното измерение.
А1: Затова ли не се вижда нищо?
А2: Напротив вижда се. Погледни там. (Сочи към съвършено тъмното дъно на сцената).
А1: Вярно – силуетът на Витоша! Той ни следва, където и да отидем.
А2: Това е защото всъщност никога не ходим никъде.
А1: (малко разочаровано) Аха...
А2: Но ти не се разсейвай. Знаеш, че дойдохме да предадеш куфара на следващия наследник.
А1: Знам.
А2: Той ще дойде оттам (сочи противоположния край на сцената).
А1: Защо?
А2: Защото такава е сценичната логика.
(Появява се Б.)
А1: Виждам я!
А2: Не бързай! Тя не те вижда.
А1: Защо?
А2: Защото никога не и изпрати снимка.
А1: (притеснен) Ами сега какво да правя?
А2: От мен да мине – ще ти помогна. (Прави магически жест, Б забелязва А1, усмихва се и бавно тръгва към него)
А2: Вземи куфара, аз бях дотук.
А1: (учудено) Аз ли да го нося?
А2: Той си е твой – все пак ти си Наследник на Куфара. Освен това технически погледнато ти и аз сме едно лице, но сега нямам време да ти обяснявам подробности. Давай смело и да не ме издъниш! (Заканва се с пръст и тичешком напуска сцената, поглеждайки към двамата през рамо.)
(А и Б се срещат в средата на сцената. Прожекторът ги осветява в синьо. Психиделична музика.)
Б: Значи такъв си бил?
А: Какъв?
Б: Не знам – такъв!
А: Да такъв съм. Нали не си разочарована?
Б: Откъде-накъде? Слушай, защо си ме облякъл в тази носия? Чувствам се малко неловко.
А: Защото ти отива.
Б: Да не ти е някакъв фетиш?
А: Моля те, нека не принизяваме нещата. Това всъщност е много възвишен и романтичен момент.
Б: Добре, няма.
А: Всъщност дойдох да ти предам куфара.
Б: Какъв куфар?
А: Ето този.
Б: (малко стреснато) Това куфар ли е?
А: За куфар го водят.
Б: Какво има в него?
А: Не знам – никога не съм го отварял.
Б: ???
А: Той не се отваря. Само се носи. Чувала ли си израза „Да си носиш кръста?”
Б: Да, но никога не ми е бил съвсем ясен.
А: И на мен. Обаче е нещо подобно.
Б: И сега аз ли ще го нося?
А: Да.
Б: А ако откажа?
А: Нямаш избор – ти си наследникът.
Б: Добре - дай го!
(А пуска куфара, който разтърсва с тежестта си цялата сцена. Б се опитва да го вдигне, но не може. Гледа към А с укор.)
Б: Не мога да го вдигна!
А: (виновно разперва ръце) Това не беше предвидено! (Оглежда се за А2, но него го няма на сцената.)
А: Истината е, че за куфара трябва носач. Ти имаш ли си?
Б: Не, аз имам само това тяло.
А: Ами тогава аз ще ти стана носач.
Б: (радостно пляска с ръце) Наистина ли?
А: (малко стеснително) Ами... виждаш ли друг начин? Пък и вината е у него! (Сочи в посоката, в която е изчезнал А2.)
Б: Чакай, чакай! Не се ли бяхме разбрали никога да не се виждаме в действителния живот?
А: Тук сме в дигиталното измерение и не се брои!
Б: (във възторг) Значи имаме happy-end!
А: (уклончиво) Абе то не се знае, ами давай да го мъкнем, че кое време стана!
Б: Да вървим!
А: Да вървим!
(Двамата посягат да вдигнат куфара, но той сам се издига на необходимата височина и вместо това се хващат за ръце, а той ги следва. Бавно тръгват към появилото се в дъното на сцената черно-бяло холографско изображение на Витоша.)
(А2 отново излиза на сцената и за известно време ги следи със сълзи на умиление в очите, след което се плясва по челото, смалява се до размера на А1, затичва се и дигитално се слива с него, миг преди двойката с куфара да изчезне зад кулисите.)

---

Свързани линкове:

Антон Ангелов, „Dizzy“, публикуван в „Литературен клуб“

Антон Ангелов, „It`s Only A Paper Moon“, публикуван в „Литературен клуб“

Антон Ангелов, „Boat On The River“, публикуван в „Литературен клуб“