Шудзан вдигнал тоягата си и я размахал пред монасите си.
- Ако наречете това тояга – казал той – вие отричате вечния му живот. Ако не го наречете тояга – отричате сегашното му съществуване. Кажете ми, как тогава предлагате да се нарича?

Дзенбудистки коан

        Вървя по пътеката. Минавал съм по нея стотици пъти. Някога като ученик и студент с весели компании. В началото бяхме само момчета, а после почнаха да се появяват и момичета. После с Таня. После с Елена. После с Цветана. После, само веднъж, отново с Елена. После с Мария. После с нея и Еми. Малката не искаше да върви и плачеше. Затова често я вземах на конче. Понякога ме заболяваше гърба, но не го показвах... После Мария се разболя и вече не можеше да идва. После Еми порасна. После...   
        Стъпвам внимателно по неравните камъни, разпръснати сред разкаляната от пролетното топене пръст. Всяко подхлъзване на моята възраст може да бъде опасно. Не бързам. Знам точно колко време отнема този маршрут.     
        Често спирам и слушам птиците. Техните гласове са навсякъде, но е трудно да видиш сред клоните мъничките им телца. Край ушите ми жужат първите пчели. Вдясно от пътеката ромоли поточе.     
        През две-три минути се разминавам със слизащи туристи. По-възрастните винаги поздравяват. Някои от тях са плувнали в пот, въпреки че вървят по нанадолнище, и отпуснатата им, загоряла от слънцето кожа странно проблясва под процеждащите се между листата лъчи.     
        Срещам и много младежи. Момичетата са с шорти, а потниците им разкриват плоски като речно камъче кореми. Някои от тях ме поглеждат учудено, някои учтиво поздравяват. Добри деца. Има и такива, които просто не ме забелязват, увлечени в разговор. След такива групички зад мен дълго се чуват възгласи „Яко, а?” и звънък смях, който накрая се стопява в ромоленето на потока.     
        Небето над мен е синьо, нарязано на причудливи фигури от короните на дърветата. Мирише на пролет.     
        Усещам внезапна болка в десния глезен. Докато съм гледал нагоре, съм се подхлъзнал на мокър камък.     
        Навеждам се и опипвам мястото. Не, не е навехнато, но можеше и това да се случи. Трябва да внимавам.    
        - Дядо! – прозвучава съвсем до мен един нежен глас. Стреснат, вдигам поглед, така както съм приклекнал. Пред мен стои красива млада жена. Облечена е в дълга до земята рокля, която прикрива стъпалата и не знам защо си помислям, че под нея може би е боса. „Дядо!? Кой заговаря хората така?”     
        Жената навива на пръста си къдрица от косата си и с този жест ми напомня за Еми. Тя го правеше машинално, когато беше нервна. Спомням си, че така бе и последният път, когато я видях. Беше отдавна.     
        Но тази жена не изглежда притеснена. Тя се усмихва.   
        - Дядо! Искам да ти помогна. Ако искаш..., мога да ти подаря нещо.   
        - На мен? – недоумявам аз, вече прав, но стискащ зъби заради болката в глезена и кръста.     
        Тогава забелязвам, че жената държи тояга. Обикновена тояга от здрав буков клон, с грубо одялани клонки и изрязана кора на мястото за хващане.   
        - Да, вземи тази тояга. С нея ще ти бъде по-леко. Има време, когато всекиму е нужна тояга.   
        - Бастун ли? – питам. Усещам някаква горчивина.   
        - Не бастун. Тояга! – сериозно отговаря жената. – Бастунът е нещо, което се носи до гроб. Тоягата можеш да хвърлиш винаги.     
        Странно как не минава нито един турист! Дори птиците са притихнали.    
        Жената се усмихва и ми подава тоягата. Поемам я като в сън и усещам, че издялана част отговаря точно на ширината на дланта ми.    
        - Благодаря ти,... Еми! – казвам и сам не мога да разбера защо.    
        Жената на отвръща нищо. Само се усмихва и ми помахва. Разбирам, че не трябва да я изпращам с поглед. А да се обърна и да вървя напред.    
        Разминавам се с млада двойка. Те са увлечени в разговор и май не ме забелязват.     
        Държа в ръката си подарената тояга. Тя се забива в меката пръст или във вдлъбнатините по камъните, винаги там, където върхът и ще е най-стабилен. Усещам как само за няколко минути се превръща в продължение на тялото ми. На мога да си представя как съм ходил без нея. Като че ли не аз я движа а тя води ръката ми и с нея цялото ми тяло. Не усещам нужда да почивам. Ритъмът на стъпките ми е ритъмът на тоягата. По-естествен и по-свой от ритъма на сърцето ми.     
        Пътеката става все по-стръмна, но това не ме плаши. Знам, че никога няма да се задъхам, че никога няма да се подхлъзна, ако не изпускам от ръката си тоягата.     
        Все по-рядко се разминавам с туристи, но и това ми се вижда естествено. Както и онова, че пътеката като че ли не е същата, която познавам. Че нещо съвсем мъничко, но много съществено, се е изменило в нея.     
        Когато пролетното слънце започва да клони към залез, най-сетне стигам мястото, към което съм тръгнал. Една гола скална площадка, от която се открива най-хубавата гледка към моя град.    
        Заставам на самия и ръб.    
        Под краката ми зее бездънна пропаст, а отвъд нея се разстила градът. Виждам всяко дръвче, всеки покрив, всяка кола, пъплеща по околовръстното шосе. Също както едно време, когато идвахме тук с Мария и Еми. Когато очите ми бяха силни и мислех, че знам всичко на света.     
        Силен порив на вятъра облъхва лицето ми и изведнъж усещам колко тежка е тоягата в дясната ми ръка. Едвам успявам да я задържа, имам чувството, че ще ме повлече в пропастта. За миг изпитвам ужас, после проумявам какво трябва да направя. Бавно я вдигам с две ръце, докато мускулите потвърждават, че това е единственото възможно движение. Задържам я за миг над главата си, после я хвърлям с все сили в пропастта. Тоягата лети като детско хвърчило, носено от вятъра, и постепенно разбирам, че никога, никога няма да падне на земята...    
        И тогава, точно в този миг, ми става леко, толкова леко, че не мога да възпра смеха си, който отеква невъздържан и страшен сред планинските чукари, макар да зная, че така ще го чуе целият град...