Ако срещнеш Буда – убий го!

(дзенбудистки коан)

        По екрана, поставен така, че да се вижда и от последната седалка, пълзи едно бяло самолетче и току прави кълба напред-назад, когато се препъва в пикселите. Твърде голямо за мащаба на картата и все пак някак мъничко и наплашено сред очертанията на прорязани от фиорди заливи, оцъклени езера и бодливи острови.
        Зад него, се точи червената нишка на траекторията му – сигурна и плътна. В нея няма и следа от колебанията на самотното малко самолетче. Tя е логична, точна и безкомпромисна като досие. И може би не то я тегли след себе си, а тя го бута напред по пълния му с остри предмети път, защото, за разлика от него, знае точно къде отива.

        На седалката до мен, опрял лице в илюминатора, спи Буда. Че е Буда, разбрах преди малко – някъде между Стокхолм и островите Оланд. Иначе изглежда като 45-годишен извънредно дебел немец с остригана почти до кожа русолява коса. Вратът му образува няколко красиви дипли, а от тях извира острата миризма на одеколон, примесена с едва доловимия дъх на пот.
        Не съм съвсем сигурен, че е немец, защото не сме разменили нито дума, но определено усетих нещо любовно в начина, по който преди да заспи разгръщаше „Frankfurter Allgemeine Zaitung”.
        Как разбрах, че е Буда? Чрез внезапно и неподлежащо на обяснение прозрение, естествено. Така че няма смисъл да навлизаме в тази тема.
        Поглеждам го с крайчеца на окото. Все пак, когато внезапно срещнеш Буда по време на пътуване, очакваш от него, ако не някаква сюблимна истина, то поне нейното отрицание. И едното, и другото би ми свършило работа.
        Той обаче продължава да спи с лице към облаците и, след поредното му размърдване в тясното кресло, дочувам ритмично пухтене, което скоро ще прерасне в добре изразено хъркане.
        Връщам поглед към екрана пред себе си. Самолетчето все така се препъва из картата, но нещо изглежда променено. Не, не е самото то! Просто картата неусетно се е превърнала в нейното лице. Виждам очите, носа, усмивката. Косата щ е едва загатната от няколко извивки на бреговата линия, но ясно личи, че е разрошена от вятъра. Също като на онази снимка, която изтрих последна. Повече от минута съзерцавах заплашителния въпрос: „Наистина ли желаете завинаги да изтриете този файл?” Завинаги? „Да, завинаги!”, отговаря ми припряно Windows, „нима още не сте разбрали, че наистина има „завинаги” и някои играчки просто не могат да се поправят?”
        На снимката тя се усмихва на фона на езерото. Лицето е в полуанфас, а очите гледат замечтано в някаква мистериозна точка, някъде вляво. Тя никога не гледа в обектива. Прекалено красива е за това. Ръката щ е извита в театрална дъга – чак до показалеца, който сочи нещо, но не става ясно дали е езерото или съм аз. Знам, че е така, макар тази част от снимката да не се вижда на екрана, който показва траекторията на полета.
        Завинаги?...
        Гледам дълго лицето върху екрана и постепенно започвам да усещам някакво смътно безпокойство. Трябва да е заради червената линия, която го разполовява по диагонал като в разкъсана на две снимка на станала ти омразна любима. Лицето е различно, или не - може би най-сетне го виждам такова, каквото е било!
        „Знам какво си мислиш!”, обажда се Буда, без да променя позата си. „Тогава, край езерото, ти не виждаше червената нишка. Виждах я само аз. Но не ти казах нищо, защото ми изглеждаше щастлив. Оставих те да съзерцаваш лицето, което всъщност не съществуваше. Защото съществува само червената нишка и ти отлично го знаеш!”
        Буда говори английски с едва доловим и някак перфиден немски акцент - като нацист от филм на Тарантино. Признавам, че по своему му отива.
        Но това ли е истината, която бях очаквал?
        „Слушай - казвам му, за да променя темата - защо прозвището ти означава „Будният”, а през цялото време само спиш?”
        „Хаха, много смешно! Отлично знаеш, че аз винаги съм буден, а ти си онзи, който спи и сънува!”
        Сам си го изпросих!

        Екранът показва за разнообразие някои данни за полета. Самолетът явно е почнал спускане към Хелзинки, защото височината и скоростта намаляват, но външната температура остава минус 50 . Минус 50 градуса не са температура, а по-скоро идея. Идея за студ и чистота, която витае отвъд заскрежения покрай уплътнението илюминатор. Красив и безпощаден студ, почти абсолютен и почти вечен като смъртта. В който Буда може би е бил взрян, докато аз си мислех, че спи.
        „Ей! - сръчквам го в мекия хълбок. - Не смяташ ли, че точно сега е моментът да те убия?”