Вакуан стоял пред портрет на Бодхидхарма. На картината Бодхидхарма имал брада.
- Защо този приятел няма брада? – попитал Вакуан.  

Дзенбудистки коан

        Той се бръсне. Застава пред огледалото и гледа лицето си, плуващо сред облаци от потъмняла амалгама.
        Самобръсначката е обикновена. Три ножчета върху подвижна глава, лента с овлажнител. Никелираната стомана на дръжката щеше да лежи в дланта като револвер за дуел, ако не бяха каучуковите пръстени срещу пързаляне.
        Остриетата опират в дясното слепоочие. Укротени в рамката си от пластмаса, те се плъзват по кожата като едно. Студени, остри и ефективни. Под тях припукват умиращи косми. Онова, което беше част от него, вече е боклук, който гнусливо ще захвърли в мивката.
        Кожата настръхва от допира с възможната болка.  Клетките пищят като деца в лунапарк и навеждат главите си.
        Китката му разхожда самобръсначката по ежедневния й маршрут. Куче без намордник, което слуша само него.
        Той единствен познава пътя й. Криволиците, ъгълчетата, задънените улици; знаците „еднопосочно движение” и „обратен завой забранен”. Неизбежните краища на тези улици, отвъд които чака болката. Те са магистралите, по които ще тече живакът на  мисълта му цели 3 минути. 3 минути в нищото.
        Но ето - тя стои на вратата. Гола. Очите й следят всяко негово движение.
        Той не я вижда, но знае, че е там. Усеща се вписан в триъгълника, очертан от върховете на гърдите и слабините й. Рамената на триъгълника пристискат неговите собствени. Задача по геометрия за отличници.
        Самобръсначката потрепва едва забележимо и ножчетата само миг показват истинския си брой. Прокарва пръст по мястото. Кучето изръмжава.
        Мирише на палачинки. От онези, които се правят с яйца,  и в комедиите разни хора подхвърлят във въздуха. Палачинките са много тънки и меки. Почти като нейната кожа.
        Самобръсначката спира отново. Тя знае, че тук има малка подутина. Никой не се е досещал за нея освен студения метал. Дори и най-всеотдайните му любими. Всеотдайни любими?
        Босите й стъпала пристъпват по плочките. Шляп-шляп. Можеха да са стъпки на дете.
        Усеща с гърба си топлината на тялото й. Въздухът се огъва –  пластилинът, от който е правила фигурки на принцеси в детската градина. Тромави принцеси със зелени рокли – като булката на Шрек.
        Оставя самобръсначката на керамичния плот. В покапалата пяна чернеят хиляди удавници.
        Тя вдига лице към него. В очите й блестят сълзи.
        Взема самобръсначката.
        Тя блести студено в бялата й  ръка.
        Пяната капва върху зърното на лявата  гръд.
        Тя доближава самобръсначката до бузата си. Очите и са приковани в неговите.
        Ножчетата потрепват в предчувствие за допир.
        Дясната му ръка увисва, изгубила посока.
        Самобръсначката се плъзга по бузата й. Кучето излайва.
        Кръв. Само една капка. Чиста червена кръв, миг преди да се смеси с пяната.
        - Ти нямаш брада – казва той.
        - Не, ти нямаш! – отвръща му.