Иван Димитров

драматургия

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен каталог

 

ИЗ "ЩЕ БЪДЕ МАЙ"*

 

Пиеса от Иван Димитров

 

 

        ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА:

 

        Тримата герои са на двайсет и нещо.

 

        ВАСИЛ
        ХРИСТО
        РАЙНА

 

        В зависимост от режисьорското решение на сцената може да има диджей, който на живо да прави музиката за песните.

 

        МЯСТО НА ДЕЙСТВИЕТО: стая или клуб.

 

 

        ВРЕМЕ НА ДЕЙСТВИЕТО: СЕГА или последната вечер, когато закърите са обявени за нелегални и правят видеоклиповете, които се явяват монолозите.

 

        ПРЕДИ – пасажите, в които се разказва историята на субкултурата. В зависимост от режисьорското решение камерата може да послужи само в сцената „На прощаване” или да маркира записите на видеоклиповете.

 

        БЕЛЕЖКА НА АВТОРА: Пиесата се състои от шест песни и шест сцени. Добре е песните да се изпълняват като речитатив (или в зависимост от режисьорското решение).

 

 

 

        1. ПЪРВА ПЕСЕН: МАНИФЕСТЪТ

 

        Чуват се три изстрела.

 

        На масата има три пистолета. На фона на електронна музика ВАСИЛ, ХРИСТО И РАЙНА рецитират Манифеста за най-много седем минути.

 

        ВАСИЛ. Всяко ново поколение е искало, иска и ще иска да промени света. На него така му се правят революции. Така му се чупи системата. Така му се диша. (Звучно вдишване.) Но как да дишаш като чуждите правила те стягат около врата. Кажи ми как? И как да дишаш, когато си млад, а правилата на старите те задушават? Когато ти убиват. Когато те притискат от всички страни. Когато имаш клаустрофобия към тях? Кажи ми как? (Звучно вдишване.) И да, затова младите искат да променят старите правила. Да ги стъпчат. Да ги запалят. Да се освободят от тях, за да освободят себе си. Защото нов свят не се гради върху стари правила. Да така. Да, точно така са започнали всички революции. (Звучно вдишване.) А революциите се правят от млади хора. Е, и старите взимат участие в тях. Но това деление на млади и стари е доста условно. А сега искаме да ви кажем за революциите и за правилата.
        ХРИСТО. Чакай малко, чакай за какви правила говорим? Нали нямаше правила? Нали липсата на правила е основния проблем, с който се сблъскахме. С който си ударихме главите. Който изпсувахме. (Звучно вдишване.) И чакай малко, чакай. Правила, да, правила е имало едно време: две поколения назад, може би и повече. Но тогава и смисъл е имало. И гражданско общество. И минуси е имало. Да, имало е. Но и изобилие от смисли и от правила е имало. (Звучно вдишване.) Но сега няма нищо, не, нищо. И в нищото: ние. Млади и стари. А старите, нали все гледат в миналото, са свикнали с това положение. Като им кажеш, че нито правила има, нито законите се спазват, те винаги ще вземат да си спомнят нещо. Защото миналото, това е тяхното оръжие.
        РАЙНА. Защото старите живеят в миналото. Младите живеят в бъдещето. А по средата, в настоящето, се засичат старите и младите. (Звучно вдишване.) И когато някой ден започнеш да живееш в миналото. Да се връщаш прекалено често назад към изживяното. Да го хвалиш и възвеличаваш. Тогава на теб веднага трябва да ти стане ясно, че си остарял. И точка. Стар, разбираш ли. Стар! И точка! (Звучно вдишване.) А когато остарееш, всяка мисъл за промяна изчезва. И тогава колкото и да ти е безнадеждно, меланхолично и черно, ти си свикнал с положението. (Звучно вдишване.) И тогава колкото и да ти е безнадеждно, меланхолично и черно (ама адски, адски черно), ще ти е и едно такова удобно и уютно. Защото си свикнал с времето. А времето е дом. И ти живееш в него. И защото ти е дом, ти в него си си вкъщи. А когато си вкъщи, няма как да не се чувстваш удобно и уютно.
        ВАСИЛ. Младите, да, младите. Те обаче хем са във времето, хем са малко напред. И стари има такива, да. И стари има. Но младите са повече. (Звучно вдишване.) Защото нали са млади и това им е работата – да гледат бъдещето и да са крачка напред. А старостта, да, старостта не зависи от годините, а от това дали искаш да промениш света или не искаш да го променяш. Да! Защото когато говорихме със старите. Когато им казахме, че нито правила има, нито смисъл, нито законите се спазват. И че ние не можем да продължаваме така. Когато им казахме така…
        ХРИСТО. И когато ги питахме: ЗАЩО? Те винаги отговаряха: чакайте малко, чакайте, защото е така. Свикнете с положението. Свикнете, че няма правила, смисъл и законите не се спазват. (Звучно вдишване.) И ни казваха, не, чувате ли, не. Това не може да се промени. Опитахме се да го променим навремето. Свалихме една власт, качихме друга. После още веднъж. (Звучно вдишване.) И чакайте малко, чакайте. Това да замениш една власт с друга, така ни казаха старите, никак не е лесно, така да знаете. И не, чувате ли, не. Нищо не се промени. Тази държава продължи да бъде все така корумпирана. Все така прогнила. Системата й все така не работи. И политиците все така се гаврят открито с нас. А животът продължава. И няма нищо страшно. Така ни казаха старите.
        РАЙНА. И животът ще продължи, продължиха да говорят те. Защото преди, чуйте ни, преди. Преди и ние като вас си мислехме, че ако не променим света, животът ни няма да продължи. Че ще има остър писък. Адска болка. Колапс. Падане. Инфаркт. И точка. Ще умрем, разбирате ли? Ще умрем! Точка! (Звучно вдишване.) Но животът продължи и продължава. Затова свикнете, казаха ни старите, свикнете. И си набийте в главата, че не можете да промените нищо. Не, нищо.
        ВАСИЛ. Всеки ден ни говореха така. Всеки ден. И всеки ден ни пукаше за тяхното мнение. И го уважавахме. И се съобразявахме с него. (Звучно вдишване.) И това тяхно мнение всеки ден, да, всеки ден започна да ни става все по-безразлично. Все по-глупаво. Все по-излишно. И един ден, да, един ден старите съвсем ни омръзнаха. Защото не спираха да мрънкат. Защото положението хем не им харесваше, хем не искаха да го променят. (Звучно вдишване.) И всеки ден, да, всеки ден те ни казваха: виждате ли в каква шибана, лайняна държава живеем. По пътищата ни – дупка до дупка. По тротоарите – кучешко лайно до кучешко лайно. По етажите във властта – престъпник до престъпник. И всеки ден, да, всеки ден те ни казваха: някой ден и ние ще засмърдим на лайна. Защото в такава лайняна държава живеем, че рано или късно и ние ще се осмърдим. И изобщо няма да разберем, че сме се осмърдяли на лайна, защото така ще сме свикнали с вонята, че няма да ни прави впечатление.
        ХРИСТО. И чакай малко, чакай. Какво очакваха старите от нас? Какво? (Звучно вдишване) Да свикнем със скапаното положение? Със скапаната безнадеждност в метрото, по рейсовете, по трамваите, по тротоарите, в кафетата? С чувството за бавно емигриране и желанието за бързо отлитане в някоя нормална страна? С това? С това ли да свикнем?... (Звучно вдишване.) Не, не сте познали, чувате ли, не! Ние с нищо няма да свикнем. Защото искаме да си живеем живота. Чувате ли, не! Защото искаме да се развиваме. Да живеем без да се сдухваме. Без да се примиряваме. Чувате ли, не! И без това толкова години ви гледахме вас, старите, да се прегърбвате под тежестта на непостигнатото. Да развивате до съвършенство инстинкт за прегърбване дори за най-дребните неща. И единственото, което ни идваше на ума, беше не. Чувате ли, не! Ние няма да се прегърбим!
        РАЙНА. Защото най-сетне дойде време да направим нашия опит за промяна. Защото този опит се случи съвсем случайно. Съвсем естествено. Защото той избухна от нищото. Разля се по телата ни. Вля се в гърлата ни. (Звучно вдишване.) И ние се опихме от него! И видяхме смисъл в това! А щом веднъж, да, дори веднъж видяхме някакъв смисъл, си казахме ето така: сега няма правила и сега законите не се спазват. Но сега, да, сега вече смисъл има. А щом има смисъл, значи и другите неща може да ги има. Значи може и правила да има и законите да заработят. И тогава на нас ни стана ясно, че трябва да променим света. И точка. Да променим света, разбирате ли? Света. И точка! (Звучно вдишване.) Първо нашия свят. Нашия личен свят. Така, да, така мислехме. Първо нас, после нашата държава. А по-късно разбрахме, че трябва да променим целия свят. Да, целия свят!
        ТРИМАТА ЗАЕДНО. Защото всяко ново поколение е искало, иска и ще иска да промени света. На него така му се правят революции. Така му се чупи системата. Така му се диша. (Звучно вдишване.) Но как да дишаш като чуждите правила те стягат около врата. Кажи ми как? И как да дишаш като част от правилата на старите са, че в държавата, в която живееш няма правила. И как да дишаш, когато в глобалната система, в настоящия световен ред няма други правила, освен тези на парите. И когато това те отвращава и искаш да повръщаш. Да биеш. Да риташ. Да буйстваш! Кажи ми как! (Звучно вдишване.) Защото всяко ново поколение е искало, иска и ще иска да промени света. И сега е моментът нашето поколение да го направи!

 

 

        
        2. В НАЧАЛОТО

 

        Пистолетите ги няма да масата.

 

        ХРИСТО. Чакайте малко, чакайте. Преди три години ние бяхме ученици. И чувате ли? Хич не ни пукаше тогава, да, така да знаете! За нищо не ни пукаше. Какво ли може да им пука на едни малоумни пикливи ученици, които още не са наясно какво искат. Но да, чувате ли. Бъговете в системата ни правеха впечатление от време на време, но какво. Не ни дремеше. И за нас важно беше да ходим на даскало, да се виждаме с приятели, да пушим джойнт, да се наливаме с бира.
        ВАСИЛ. Да, така беше, да. Учехме си уроците, кой колкото можеше. Забавлявахме се, кой колкото можеше. Голям купон беше. Да. Голям купон. С пиене и джойнт. И момичета. Да. Всичко беше както трябва.
        РАЙНА. И само момичета ви бяха в главата.
        ВАСИЛ. И ти си имаше гадже. Всъщност, още не си го сменила.
        РАЙНА. Това е друго.
        ВАСИЛ. Съвсем същото е.
        ХРИСТО. Да. И се събирахме точно в тази стая. И пиехме бира, и пушехме джойнт. И говорихме глупости. Толкова ни беше акълът.
        ВАСИЛ. И аз си го спомням така.
        Връщат се ПРЕДИ.
        ВАСИЛ. Ей! Тая по математика така ме издразни, копеле.
        ХРИСТО. Защо, бе, мен?
        ВАСИЛ. Де да знам. Просто ми еба майката!
        РАЙНА. Не си беше научил, Васе! К’во очакваш? Че тоя алигатор ще те отпусне зъби ей така? Тя само чака такива моменти, за да й паднеш в зъбките!
        ВАСИЛ. Пред целия клас ме хвана за мекото на гърлото и така го изви, че сълзи ми текнаха, ебаси!
        ХРИСТО. Леле! Тая наистина те е взела на прицел!
        РАЙНА. Ако си беше научил, всичко щеше да бъде окей!
        ВАСИЛ. Всичко щеше да бъде окей, ако тая беше човек, а не свирепо животно, готово да разкъса първият без домашно.
        ХРИСТО. Ще й го върнем някой ден, мен! Само не бързай, че като бързаш, правиш глупости!
        РАЙНА. Абе и двамата сте големи глупаци понякога, затова правите глупости. Не разбрахте ли?
        ВАСИЛ. Ако не ти изнася – чупката!
        ХРИСТО. Искате ли да врътнем един джойнт? А?
        ВАСИЛ. Ако аз имах джойнт, отдавна да съм го завъртял, Ице? Пали!
        ХРИСТО. Ами чакам Райна да каже дали е съгласна, щото тя е толкова примерна, че може да реши да ни издаде!
        РАЙНА. Пали го, че без джойнт сте ми скучни!
        ВАСИЛ. Скучно сме били…
        ХРИСТО. Знаеш ли какво, мацка! Скучната си ти!
        ВАСИЛ. Ей, Ице. И ти! Ами момичето не е виновно, че е зубър, а зубърите са скучни по default!
        ХРИСТО пали джойнта. Тримата пушат.
        ХРИСТО. Ей това е, мен! Супер шит!
        ВАСИЛ. Това от холандеца ли е?
        ХРИСТО. Домашната на братчеда. Холандецът свърши отдавна!
        Тримата пушат в мълчание.
        ВАСИЛ. Вчера си говорихме със Симона.
        ХРИСТО. И к’во?
        РАЙНА. Тъпа патка!
        ВАСИЛ. Защо бе?
        РАЙНА. И грам мозък няма тая Симона!
        ВАСИЛ. Ми затова, Райна, аз няма да я обарвам за мозъка. Чаткаш ли?
        ВАСИЛ и ХРИСТО се разсмиват, РАЙНА остава сериозна.
        ХРИСТО. Като говорим за любов, какво става с гаджето ти? Оправихте ли се най-сетне?
        Двамата избухват в смях.
        РАЙНА. Вие двамата сте ебаси келешите, честно! Не мога да разбера защо се занимавам с вас.
        ХРИСТО. Щото сме приятели, бе, мен!
        РАЙНА. Приятели? Вие съвсем изпушихте от този джойнт!
        ВАСИЛ. Изпушили сме. И к’во? Това не означава, че не сме приятели! (към ХРИСТО) Я кажи сега, Ице, ще си празнуваш ли рождения ден другата седмица?
        ХРИСТО. Ще поканя половината даскало!
        ВАСИЛ. Значи ще бъде яко избухване. Супер. Отсега го предчувствам, копеле!
        ХРИСТО. Ти го чувствай колкото си искаш, ама има проблем, Васе! С алкохола всичко е окей, но можеш ли да се обадиш на оня, твоя човек, че реколтата на братчеда не е голяма, а ми трябва стабилен грамаж!
        ВАСИЛ. Нямаш проблеми, копеле!
        РАЙНА. Ицо. Да те питам и аз нещо. Мога ли да взема Ники с мен?
        ХРИСТО. Много ясно, бе. Вземи го. В ръце го вземи. Нали целият е твой. Гаджета сте!
        Двамата се смеят шумно.
        ВАСИЛ. Пък аз ще го покажа на Цицонка. Неслучайно й викат така, копеле. Тая не е чувала за сутиени. Като закъснява за час здраво ги раздрусва!
        ХРИСТО. Ебаси купонът, копеле.
        Връщат се СЕГА.
        ХРИСТО. Чакайте малко, чакайте. Видяхте ли какви бяхме? Пикливи ученици? Да, това бяхме. И хич не ни пукаше, че няма правила, смисъл. Че законите не се спазват. И хич не ни пукаше за себе си, а камо ли за държавата. И хич не ни пукаше за обществото, за света. (Звучно вдишване.) И ако някой тогава ни беше казал какво ще стане после… Ако ни беше казал… Не, ние нямаше да му повярваме, не. Защото единственото, за което ни пукаше, беше да има нещо за ядене, пиене пушене. Но ето, нещата се промениха. И ето, ние се променихме. И не, нямаше начин това да не стане. Защото времето ни направи такива. Защото ние не можехме да свикнем със своето време. Защото още се ориентирахме в него. Търсехме мястото си. А времето е дом. И ние живеем в него. И защото ни е дом, ние в него си бяхме като вкъщи. Но вкъщи не се чувствахме удобно и уютно и това беше страхотен проблем. И това ни мачкаше, влачеше и издраскваше живота. И това го усещахме всеки ден. И тогава отказахме да свикнем с времето си. Да, добре чухте. Отказахме. Защото можеш ли да живееш изобщо като вкъщи не се чувстваш удобно и уютно? Не, не можеш! Разбирате ли? Просто не можеш!

 

 

        3. ВТОРА ПЕСЕН: ВКЪЩИ.

 

        На масата има три пистолета.

 

        РАЙНА. А вкъщи беше ад. Какъв ад беше вкъщи! Баща ми седеше пред телевизора. Майка ми седеше пред телевизора. Брат ми седеше пред телевизора. Както толкова хора вечер седят пред телевизорите. И се ядосваха. И се изнервяха. И недоволстваха. И рано или късно, да, рано или късно винаги се стигаше до същата тема. Че няма правила и няма смисъл. Че законите не се спазват. Че някакъв малоумник с лъскав мерцедес засякъл баща ми на улицата. Че двете коли се чукнали леко. Че оня малоумник направо полудял. Да, полудял. Че за малко не набил баща ми. Че го заплашил, че ще го застреля някъде. Че ще го застреля, разбирате ли? Застреля. И точка. И оня малоумник десет минути не спрял да псува баща ми. Да го обижда. Да иска да го бие. А баща ми слушал ли слушал. И кротко чакал да дойдат катаджиите. Чакал си, човекът, чакал. И ето, катаджиите дошли. И баща ми не знам с какъв акъл се надявал, че с тях ще дойде нещо добро.
        ВАСИЛ. А вкъщи беше ад. Какъв ад. И моите майка и баща седят всяка вечер пред телевизора. И моите майка и баща гледат, не спират да гледат. Какво гледат моите родители? Как този откраднал тези пари. Как онзи откраднал онези пари. И как онези, които крадяли, били винаги оправдавани от онези, които ни управлявали. И винаги ставало дума за: пари, пари, пари. И винаги заплатите се качвали бавно. Да. И винаги цените спринтирали. Да. И да, политиците винаги се сменяли. И винаги оставали същите. Да. И как, кажете как? Как да гледам как нашите приказват точно като водещите от телевизията. Как тук е толкова зле. Как тук е свръх зле. Как тук е толкова супер, свръх, хипер, мега зле. Кажете как? И как изобщо да ги убедя, че има смисъл да се живее в тази държава?
        РАЙНА. Но оня малоумник, чувате ли? Оня малоумник дал рушвет на полицаите. И онези го пратили да си върви. И като си тръгнал първото нещо, което си казали полицаите един на друг било колко хубава кола имал оня малоумник. И тогава на баща ми му станало ясно… Да, ясно. Те никога нищо няма да направят на всички малоумници по улиците, които карат сякаш това, което искат най-много, е да катастрофират. Да се превърнат в кървава маса върху асфалта. И тогава се наложило и баща ми да даде рушвет. Защото с рушветите, разбирате ли, с рушветите цялата работа е верижна реакция. И когато някой даде рушвет, тези, които идват след него, също трябва да дадат. Защото рушветът е навик. А учените са казали, че един навик се изкоренява за две седмици. Но кой може да изкорени един колективен навик на цяла нация. Питам ви. Кой? И кой може да каже нещо на баща ми, който се върна ядосан, така ядосан. Защото всичко било корумпирано. Защото системата не работела. Защото нямало правила, нямало смисъл и законите не се спазвали.
        ВАСИЛ. И как да търпя как малко по малко те започнаха да ме навиват като завърша даскало да ходя да уча в чужбина. Кажете как? И какво да им кажа, когато ме съветват да остана там, в чужбина. Да, в чужбина. Какво да им кажа, когато ми казват, че тук само ще ми извадят душата. Както и на тях им били извадили душите. Кажете, какво? И какво да им кажа, когато твърдят, че тук ще развия до съвършенство неврозите си? Независимо дали ще направя успешна кариера. Защото според тях… Да, според тях кариерата в тази страна нямала никакво значение. Защото, казваха те. Защото каквато и да ти е кариерата, тук няма правила, смисъл и законите не се спазват. И тук само това, да, само това има значение. Само това.
        ХРИСТО. А вкъщи беше ад, ад! И мен не спираха да ме навиват, че тази държава е ужасна, нетърпима. Че в нея не може да се живее нормално. Не, не може. И чакайте малко. Те, да, те така ме бяха обработили, че бях готов. Разбирате ли? Бях готов да замина, да се махна. Но чакайте, чакайте. В един момент разбрах, че това са пълни глупости. Да, глупости. Глупости е, че пенсията на баба ми за нищо не й стига. Глупости е, че нашите трябва да й помагат, за да живее нормално. Глупости, да, глупости. Глупости е, че образованието за нищо не става. Глупости е, че баща ми, дето има фирма, постоянно мели срещу държавата, защото вместо да му помага, тя му пречи. Да, глупости. Глупости са всички тези тежки административни процедури, които убиват малкия бизнес. Глупости е, че законите за това и онова не били уредени. Да, глупости. И, че онези, които правели законите си бъркали в носовете. Чакайте, чакайте, чакайте. И че сестрата на майка ми работи на държавна работа и защото там й плащали прекалено малко, тя не вършела почти никаква работа. Да, глупости, глупости, глупости!
        РАЙНА. И тогава, знаете ли, тогава умишлено започнах да се бавя след училище. И тогава не исках да се прибирам вкъщи и да ме занимават с всичко това. И тогава, както и сега, исках да живея моя живот, да, моя живот. Не да я мисля държавата: тази лоша, непоправима, ужасна държава. А да живея моя живот. И тогава, знаете ли, тогава им се развиках: абе я зарежете тази държава като толкова ви дразни, бе. Зарежете я и престанете да ме занимавате, бе. Оставете ме да си уча уроците, бе. Да получа някакво образование, бе. И тогава, знаете ли, тогава им казах, че просто искам да изкарвам добри оценки, за да ме приемат да уча графичен дизайн. Да. Графичен дизайн. А те вкъщи само за държавата ми говориха. И само за това, че нямало правила, смисъл и законите не се спазват.
        ВАСИЛ. И тогава, да, чувате ли? Тогава започнах напук. Ей така. За да ги дразня. Да им отговарям. Да, напук. Да им отговарям: това си е супер държава, бе! Какво не й харесвате, бе? Много сте зле, бе, хора. Много сте зле, бе. Да, точно така им казах тогава. Чуйте се само какво говорите, бе. На мен тази държава ми харесва и в нея ще си остана, бе. Чувате ли, бе? Така им казах. Вие излизали ли сте за повече време навън, бе? И опитвали ли сте се да живеете на чуждо място, бе? Така им казах. Много ви е лесно на вас да казвате просто така, че животът навън е по-лесен, бе. Да, точно така им казах тогава. Много ви е лесно да казвате, че животът там има повече смисъл от този тук, бе. Ами вие опитвали ли сте се да намерите някакъв смисъл тук, бе? Попитах нещо. Опитвали ли сте се, бе? Не, нали? Така им казах. Затова ме оставете, бе! Чувате ли, бе! Оставете ме, бе! Вие може да сте ми родители, но аз съм достатъчно голям, за да си имам свое мнение. Да, така… Така им казах!
        ХРИСТО. Глупости, да, глупости! Всичко, което ми говорите, са глупости. Глупости е, че държавата е лоша, несправедлива. Защото държавата е такава, каквито са гражданите й. Да, глупости. Ебаси държавата, казвате, ебаси живота. А аз ви казвам: ебаси глупостите! И изобщо, ама изобщо не ви разбирам как само за това говорите: държавата, държавата, държавата. Пълни глупости. Държавата това не правела, онова не правила. Ама и вие сте големи хитреци, защото си говорите, ама и вие нищо не правите! И само опявате как тази държава я храните, а тя на вас – нищо! Да, пълни глупости. Защото знаете ли какво? Тази държава сте вие. Да, вие! И защото знаете ли какво? Тази държава сме ние, да, всички ние! И да, това не са глупости! Това не са никакви глупости! Това е самата истина!
        РАЙНА. И тогава, знаете ли, тогава започнах да уча и да пиша домашните си при приятеля ми. Да, при приятеля ми. И неговите родители мислеха като моите родители. Нямаше измъкване. Но знаете ли, да, знаете ли, че нали не бяха моите родители и с тяхното мнение аз нямах особен проблем. Защото едно е да слушаш чуждите родители, а съвсем друго е да слушаш своите. Да. Знаете ли, че моите родители като ми говорят така, не мога да ги понасям точно защото са ми близки. И тях ги обичам. И за тях повече ми пука. И за тях не спирам да мисля. Знаете ли? И знаете ли, че когато другите говорят, нещата изобщо, ама изобщо не са лични. И тогава, да, тогава ми хрумна, че всички живеем в една държава. В една. И знаете ли какво излезе тогава? Знаете ли? Че всички сме си свои! И точка. Свои, разбирате ли? Свои! И точка! И тогава вече и при неговите родители не ми се ходеше, защото ги чувствах мои. И тогава вече никъде не ми се ходеше. И тогава вече никъде не намирах достатъчно спокойствие. И тогава, знаете ли, и тогава ако бях по-смела сигурно щях да избягам, да заживея някакъв нов хипотетичен свой живот. Да. И знаете ли, че ме спря единствено това, че исках да завърша училище. И че искам да имам бъдеще. И че искам да стана графичен дизайнер. Да, знаете ли?
        ВАСИЛ. И тогава им казах, да, така им казах. Хей, стига спрете, чувате ли, спрете! Абе вие съвсем сте се побъркали с тази чужбина! Чувате ли? Спрете! И е абсолютно сбъркано да мислите, че чужбина ще ви реши всичките проблеми. Така им казах! И е супер тъпо да мислите, че там всичко е окей. Така им казах. Да, оттук така изглежда. Но като отидете там, ще видите, че също си имат проблеми. Немалки проблеми. Чувате ли? Спрете! И да, съгласен съм, да. До един момент поне на пръв поглед изглеждаше, че на Запад всичко е наред. Да, наред. И, да, съгласен съм, да. На нас ни се струваше, че сме на светлинни години от Запада. На светлинни години. И да, съгласен съм, да. И аз имах усещането, че ние винаги ще си останем една бивша социалистическа, а сега бавно развиваща се източноевропейска държава. Да. Така им казах. Да. Но какво стана? Кажете ми какво стана? Мълчите, така, че аз ще ви кажа. Стана това, че кризата дойде. Това стана. И стана ясно, че правилата на играта са се променили. Това стана. И стана ясно, че преди години е било възможно всяка държава да е сама за себе си. Да, стана ясно. Но днес, да, днес всичко е свързано. И положението при теб не може да е наред, когато при съседите ти нещо не е наред. Но днес, да, днес всичко е свързано. И всички, да, така им казах, днес всички на тази земя сме съседи, независимо къде живеем.
        ХРИСТО. Глупости, да, глупости. Държавата била зле и нищо не можело да се направи. Да, глупости. Защото държавата е нещо малко, разбирате ли, малко! А я вижте света. Вижте го! Вижте, че и той си има проблеми. И тогава какво? Какво ще ми кажете? Че и за това не може нищо да се направи, така ли? Да, знам, че това ще ми кажете! А аз. А аз какво ще ви кажа? Знаете ли? Ще ви кажа: майната ви. Това ще ви кажа. Защото това, което говорите са пълни глупости. Да, глупости. И защото това, което си мислите… Това също са пълни глупости. Това ще ви кажа. И знаете ли, питам, знаете ли какво ще ви кажа още? Знаете ли? Ще ви кажа, че тази държава, чувате ли? Тази държава – това сте вие. И знаете ли, питам, знаете ли какво ще ви кажа още? Ще ви кажа, че този свят – това също сте вие. Това ще ви кажа. И всичко зависи от вас. Да добре, добре ме чухте! И всичко може да се оправи днес, да, днес! Да, добре, добре ме чухте. Днес. Защото вече няма закъде да отлагаме. И ние трябва да оправим света днес, да, днес. Защото старите живеят в миналото. Младите живеят в бъдещето. А по средата, в настоящето, се засичат старите и младите. И само от вас, да, само от вас зависи да бъдете винаги млади. Да, чувате ли? Винаги млади!

 

 

        4. ТЕРОРИСТИ.

 

        На масата няма пистолети.

 

        ВАСИЛ. Всичко върви по план, нали?
        ХРИСТО. Това ще е големият удар.
        ВАСИЛ. Трябва внимателно да прегледаме всичко и да видим дали не сме оставили слаби места!
        ХРИСТО. Това не трябва ли да го каже хакерът?
        ВАСИЛ. Хакерът си има конкретна задача и си работи по нея. Наша е грижата за цялото.
        ХРИСТО. Той е сигурен човек, да го питаме и него.
        ВАСИЛ. Вече го направих. Казва, че всичко е окей, но винаги съществува възможност да се издъним.
        ХРИСТО. Предния път не се издънихме!
        ВАСИЛ. Това не е гаранция, че сега всичко ще мине гладко.
        ХРИСТО. Добре! Да прегледаме плана още веднъж!
        РАЙНА влиза бързо в стаята.
        РАЙНА. Момчета! Трябва да ви кажа нещо много важно.
        ХРИСТО. Само давай по-бързо, че има много работа за вършене по новата акция.
        ВАСИЛ. Този път ще направим нещо грандиозно.
        ХРИСТО. Доберем ли се до информацията за тези сделки, ще имаме истинско доказателство за връзка между компанията на заместник министъра на финансите с една от водещите престъпни групировки в страната. Медиите ще избухнат!
        РАЙНА. Момчета…
        ВАСИЛ. Номер едно сме, в това няма никакво съмнение! Да, започнахме от дребните неща и постигнахме много успехи, но една сега започва истинската битка. Ние по никакъв начин не се отричаме от вече свършеното. Бяхме общественополезни, наистина. Но сега се прицелваме в десятката и гърмим. Това е. Мисля, че вече всички разбраха, че дребните неща можем да ги променим само всички. Че дребните неща могат да се променят отдолу нагоре. Че няма смисъл да чакаш някой горе да ти оправи проблема. Но тъй като горе, в управлението, има толкова много проблеми, време беше да насочим нашите действия натам.
        ХРИСТО. А хората само това чакат. Някой да даде началото. Да подпали искрата. Направи ли го някой, хората ще се почувстват свободни да вземат нещата в свои ръце. Те досега не подозираха, че е възможно. Че имат силата.
        РАЙНА. Момчета! Чуйте ме! Днес в новините…
        ХРИСТО. Заеби ги новините! Не са обективни. Там всичко зависи от това кой е дал парите.
        ВАСИЛ. Досега никой не е уличавал системата н такъв мащаб, в какъвто ще го направим ние. А тази акция е само проба. Опипване на почвата. Да видим как можем да работим. След нея започва истинското изобличаване. Към каузата се присъединиха достатъчно хора. Голям екип сме.
        ХРИСТО. За закърите ще има да се говори!.. .
        ВАСИЛ. Да! И рано или късно сто процента ще се опитат да ни нападнат. Ще задействат цялата машина. Всички медии и институции. И ние трябва да сме готови да поемем този удар. Да се противопоставим. Да се разграничим от всички лъжи, които се опитват да ни припишат. Да действаме твърдо! Няма връщане назад!
        ХРИСТО. Няма…
        ВАСИЛ. Хората разчитат на нас.
        ХРИСТО. Системата може да се промени само отвътре.
        РАЙНА. Момчета!
        ХРИСТО. Системите трябва да се рушат отдолу, не отгоре.
        РАЙНА. Тихо! Трябва да ви кажа нещо страшно важно! Млъкнете!
        ВАСИЛ. Райна. Хайде стига! На нас не ни пука за новините. Да дават каквото си искат, чуваш ли! Да ги оставим да си говорят и да се концентрираме върху акцията! Преди да дойдеш ти тъкмо казвах на Ицо, че е добре да…
        РАЙНА (прекъсва го). Обявени сме за терористична организация. По новините го казаха. Формалния повод е било лийкването на записа между олигарсите миналата седмица. Полицията официално ни обяви за организация, която подкопава националната сигурност. Имаме двайсет и четири часа за да се предадем. Когато това време изтече, ставаме престъпници. Ставаме терористи!
        Дълга пауза.
        ХРИСТО. Това променя нещата.
        РАЙНА. Знаехме, че този момент ще дойде.
        ВАСИЛ. Не можем да се откажем точно сега. Преди голямото начало… Така ще убием инерцията. Точно сега е моментът, в който трябва да покажем, че сме решителни. Засега сме никои. Някакви хлапета, които са решили да си играят със спазването на законите и затова си избрали ебаси смешното име: закъри. И направили няколко акции. Някои от тях, да, много успешни. Но може би всичко е било късметът на начинаещия, нали?... Но днес! Разбирате ли какво се е случило днес? Системата е усетила, че я застрашаваме! Това значи, че сме на прав път. Че вече сме постигнали много…
        ХРИСТО. Но те ще ни намерят. Ще дойдат.
        РАЙНА. И? До момента всичко минаваше през нас тримата. Цялата информация за организацията е тук, в този компютър!
        ВАСИЛ. Да не забравяме, че това е хоризонтална организация, в която различни групи от хора действат независимо и взимат решенията колективно. Ако загубим, губим само себе си.
        ХРИСТО. И?
        РАЙНА. Най-добре е да изтрием информацията, за да не застрашаваме безопасността на другите.
        ХРИСТО. Звучи честно.
        ВАСИЛ. Трием ли?
        РАЙНА. Трием!
        ХРИСТО. Да!
        ВАСИЛ. Ще пуснем по мрежите едно съобщение да знаят, че нещата се променят и че трябва да се самоорганизират на малки групи и да се погрижат да не бъдат заловени.
        РАЙНА. Това е ясно! Какво правим след това? Полицията рано или късно ще дойде.
        ХРИСТО. Да, какво?
        ВАСИЛ. Имам идея…

 

 

 

 

 

---

 

* Из „Очите на другите” (книга с 6 пиеси от Иван Димитров, издадена от “Креди Арте”)

 

 

 

Електронна публикация на 26. ноември 2013 г.
Публикация в "Очите на другите" (6 пиеси от Иван Димитров), "Креди Арте", София, 2013 г.
г1998-2017 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]