Иван Димитров

проза

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен каталог

 

Из „Софийски дует“*

 

Иван Димитров

 

 

Благомир Увалиев, ул. „Кърниградска”

 

Корица на книгата

        И вие ме занимавате с тоя хулиган?! Все едно не съм попилел сума безценно време край него! Как ме открихте? Що решихте, че и на мене ще задавате въпроси? Щом толкова настоевате, ще ви кажем за него, от мен да мине, ама не чакайте нищо добро, отсега така се настройте, какво от това, че умре, лека му пръст, негодникът с негодник.
        Той тогава беше още беше студент, преди десетина години говоря, и никой не го беше чувал, мизерника. Давах под наем тристаен на „Хан Крум”. Последните наематели тъкмо се беха изнесли и беха оставили след себе си пълна кочина. Стените – издраскани, подът един път да го беха измили. От мен да знаете, квартирантите са страхотия, не ви требва да се занимавате.
        Колко хора мечтаят да си купат апартамент и да го дават под наем, ама то е, щото си го представят идеално. Това е ад некакъв. Първо, докато намериш квартиранти. Едно време, общо взето, беше лесно. Сега квартирантите са едни претенциозни. Все искат и настоеват, искат и настоеват, край немат с исканията и с настоеванията. Климатици. Дограми. Подови настилки. Както и да е, с хиляди зора намираш квартиранти, дето да искат минимални подобрения.
        Всичко е минало: непрестанното разкарване по огледи, разправяне с брокери, дето само гледат да те метнат, нали и те са едни душички. Квартирантите се нанасят, а на вратата ти почват да тропат съседите. Новите наематели били прекалено шумни. Новите наематели били прекалено млади. Новите наематели били прекалено възрастни. Все едно не човек живеел там, ами труп. Били с ревящо бебе или пък било по-добре да са семейни, а не студенти, че им омръзнало от оргии. Оргии?, питаш неверващо ти. Вие не ги знаете какви са в днешно време младите. Задръжки немат. Ей, казваш си. Много ги разбирате вие младите, бе. Ако не са прекалено шумни, тогава сто на сто ще са прекалено тихи. Или прекалено заети и неучтиви. Или прекалено весели. Не мога да го понасям повече, викаше един съсед, не спира да се усмихва всеки път, като се возим в асансьора! Все ще се намери поне един съсед, чиято единствена цел в живота, ще е да изгони твоя наемател. Те, съседите, и помежду си едва се понасят и само чакат да им падне некое квартирантче, за да си го изкарат на хазаина му. То да беха само съседите...
         Веднъж нанесли се, квартирантите не плащат тока, водата. Или наемът ще закъснее. Или ще се повреди хладилник, печка, бойлер. И от теб се очаква постоянно да се чуваш с тех, да им напомняш, че не са си платили сметките или да си мил и готов да им помогнеш за дребни битови проблеми, къде всеки нормален човек би си ги решил сам. Да вдигаш скандали в определени ситуации, за да им покажеш, че ти си шефът, но не прекалено често, да не ги изплашиш. Каквото и да правиш, рано или късно, те си заминават. А като се изнесат, жадуваш да са си останали, миличките, щото на тях поне вече си им научил номерата, а сега те чека ново търсене – кой знае какви изроди ще ти се паднат този път. От мен да знаете, бегайте от квартиранти и ако имате жилище, за нищо на света не го давайте под наем!
        Тъкмо се беха изнесли едни нещастници, дето изкараха един сезон и вместо да напуснат през летото, както е редно, изчакаха да стане зима, та да не мога да си намерим нови квартиранти. Отдавна съм се отказал самостоятелно да се занимавам с ремонти, търсих майстор. Попаднах на Данчо чрез една обява. Апартаментът беше изчистен, паркетът беше лакиран, оставаше да се направят неколко дребни ремонта и да се пребоядисат стените. Разбрахме се за две седмици да свърши работата и кой откъде е.
        Беше зима, немаше тълпа от кандидати за апартамента, то и повечето веднага се отказваха заради студа. Случи се така, че по време на ремонта застуде, зимата беше тежка и времето остана лошо в следващите два месеца. В края на втората седмица, както се бяхме разбрали, му платих, той ми върна ключовете, но това беше едва началото на историята с него.
        Месец по-късно по време на един оглед, на който не отидох, бех оставил ключове на брокера, в апартамента живеел некой. Не го срещнали, но леглото било разхвърляно, на бюрото били разпилени книги, листа. След неколко дни наминах натам и какво да видим? Данчо!
        Изгонили го от квартирата му. Наем ли не платил, какво ли, не каза. Бил си изкарал резервни ключове от апартамента. За всеки случай, каза той. За всеки случай ли? Откъде-накъде! прихнах. Решил да се приюти тук, докато си намерел ново място. Леле-мале, като настана тогава една ми ти одисея с изгонването му. Всеки път едно и също. Едно и също. Тъкмо си мислим, че съм го изгонил и той се пръкне отнекъде. Не влачеше кой знае колко багаж. Малко дрехи и книги.
        Два месеца се разправяхме. Добре, че немаше търсене, иначе положението щеше да бъде далеч по-сериозно. Ама и аз тогава бех мек, бе, изложих се. Вместо да извикам полиция, мислех го какво ще прави в тоя ми ти студ навън. Все едно немаше приятели. Все едно немаше роднини. Все некъде щеше да намери да отиде, педалчето смотано, вместо да ми виси в апартаментчето.
        Като съвсем ми писна, смених ключалката и му изхвърлих нещата: дрехи, книги и три дебели папки с изписани листа.
        Не чух за него следващите неколко години, докато не разбрах, че станал писател – издавал книги, хората ги харесвали. Абе хора, вие нормални ли сте, бе? Данчо човек не беше, камо ли писател! То хора останаха ли в тая държава, бе? Писатели! С такива писатели сме за майната си!
        И сега като ги слушам как там говорят за него, все ми идва да повдигна възражение, да кажа истината за този така наречен „писател”, ама кой ще ме чуе мене. Собственик на некакво дребно магазинче за хранителни стоки. Баща на две деца, момче и момиче. Вдовец. Те, интелектуалците, са друга работа. Всичките са като Данчо, гледат само как да откраднат от теб. Да не ти се случва да си имаш вземане-даване с интелектуалци, камо ли да ги пуснеш в къщата си, от мен да знаеш! Това е като заразна болест, ама от онея, венерическите – не само, че ти ебава мамата, ами и на тебе ти пречи да ебеш.

 

 

 

 

 

 

 

---

 

* Романът излиза на 19-ти януари 2016 г. с марката на Издателство „Жанет-45“!

 

 

Електронна публикация на 12. януари 2016 г.
г1998-2016 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]