Иван Димитров

поезия

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | „Поет на портрет“

 

Литературен монах

 

(поема)

 

Иван Димитров

 

 

„По пътя на кучетата душата ми
срещна сърцето. Разбито, но все още живо,
мръсно, опърпано и преизпълнено с любов.
По пътя на кучетата, там, където никой не иска да мине.
Път, по който вървят единствено поетите,
когато не им остава нищо друго.”
Роберто Боланьо
(Превод: Нема Мичева)

 

 

На Елин Рахнев

 

1.

 

Говорят за световни кризи. Моите финанси и без това
винаги са били в криза. Откакто се помня парите
се измъкват от джобовете ми или въобще не попадат там.
Аз съм просто един беден прахосник, който обича да се

 

чука с луната и да изнасилва звездите, една по една.
И продължава да го прави, въпреки че вселената се
разширява и той трябва все по-бързо да бяга: от звезда
към звезда и обратно към луната.

 

За какво са ми пари, когато имам видения? Когато
всеки ден се измислям наново, докато пръстите ми
спринтират по клавиатурата в танцът на танците,
в най-разумната лудост, в чиста проба контролирано

 

безумие. И дъждовното им тракане по копчетата
се изтича в моето лично евангелие, носещо благата
вест, че пак съм жив. Че съм възкръснал и съм се
издигнал над деня. Видял съм трупа си, убит от деня

 

и заровен в деня, прозрял съм неговата призрачност,
неговата недостатъчност, разплел съм и съм изтъкал
отново всичките му комплекси, дефекти, грапавини –
до най-незначителната бенка. После съм се възнесъл

 

в белите райски селения на литературата, закусвал съм
с Капоти, пял съм с Уитман, стопирали сме двамата
с Керуак по черните дупки на вселенските пътища,
пили сме с Буковски, играли сме на рулетка с Достоев-

 

ски, ходили сме на риболов със Селинджър, запознали
сме се с бащата на Кафка, разминали сме се с Гео Милев
и Яворов – с три хубави очи... И ето пак съм сам,
втренчен във вечността на белия компютърен лист, леко

 

задъхан от галопирането върху думите. Гладен, но сит.
Натъпках корема си с поезия и ще имам сили за още
дни и нощи, после пак ще закъркори. Всъщност само
поезията засища моя глад. И само тя ме кара да огладнея.

 

 

 

2.

 

Даваха ми наркотици и все оставах трезвен. И не говоря за марихуана,
а за халюциногенни гъби, за LSD, за планини пейот, забиващи
облаците в тълпите. Освен пухкаво, там стана пренаселено и случайно
падналите в облаците взимаха за ангелски хорове тълпите. Беше
незабравима гледка – по обширните бели поля се въргаляха надрусани
херувими. Смехът им бе по-нон стоп от денонощен магазин за алкохол
на Попа. Те се смееха, аз бях трезвен. Тази история бе моят несполучил
опит за приобщаване към другите: постоянно си представях как се

 

връщам вкъщи и дочитам поемите на Боланьо или фантазирах как пиша
поезии и прози. Държах ръце в джобове и с пръсти траках по космите на
бедрата си. Така космите на бедрата ми изтръпнаха, а аз се омазах целият
с въображаемо мастило. Джобовете ми са винаги претъпкани с това мастило.
С него се разписвам. С него улавям ритъма на тялото си, преди да го удавя
в поезията. Музикантите се разсвирват, аз се разписвам. Надрусаните
херувими се смеят. Аз ги наблюдавам и се разписвам. На бюрото вкъщи
така пиша. Сядам и барабаня с пръсти. Тогава тишината се оттегля в ъглите

 

на стаята, приижда на вълни, докосва връхчетата на пръстите ми и после
пак си отива. Връхчетата на пръстите са много важни, те са единственото
оръжие на поезията. По-остри от скалпели, по-точни от снайпери. Те
са перфектното оръжие – едновременно хладни и огнестрелни. Когато
те са готови за действие, може да стане страшно, може да стане и хубаво.
Всичко зависи от ритъма, вятъра, дребните прашинки във въздуха.
Тогава поставям лаптопа на бюрото и те сами свършват останалата работа.
Аз съм просто техен наблюдател. Ако не бях наблюдател, връхчетата

 

на пръстите ми щяха да вкочанясат, да замръзнат върху клавиатурата.
Скоро аз самият щях да вкочанясам. Нали съм жив единствено заради
поезията? Нали тя е моят пейсмейкър. И електричните й импулси
регулират неравноделния ми балкански сърдечен ритъм. А истинската
цел на всички опити за надрусване беше за да потвърдя за кой ли път, че
се друсам с поезия. Нечовешки се друсам – като животно. Дотолкова съм
заразен с поезия, че нищо друго не може да ми повлияе. Да промени
възприятията ми. Да ме накара да скачам бясно като на електронно парти

 

в таванска стая. Да се слея с пулса на планетата в Борисова градина. Да
се смея до скъсване на връзка със света. До скъсване на всички шибани
връзки. Откога съм заразен? Някои вярват, че се заразяваме още в утробата.
Че сърцето на майката бие в ямб и като бебета се раждаме закърмени с поезия,
която животът бавно изсмуква от нас. Намирам ги за прави. Или така се
чувствам по-удобно, защото тази теория обяснява проблемите ми с живота,
нашите непрестанни свади. Постоянно се карам с живота, бия се с живота
за да запазя в себе си онази начална искра, онова първично туптене. Поезията.

 

 

 

3.

 

Отдавна се опиянявах от литературата. Отдавна й се възхищавах.
Отдавна жадувах да се впиша в нея. Накрая го направих. Заживях
в нейната утроба. Посветих й се. Тържествено й се обрекох.
Жертвопринесох й се като ацтек от предколумбова Америка.
Изпълних бели дробове с рими. Дори тютюневата кашлица излизаше
в хорей. И се римуваше с вятъра и електричеството. Оставих черния
си дроб да преработва биографията ми в разкази, романи. Той
се справя трудно. Един ден ще имам най-красивата цироза. Обърнах

 

разговорите си на пиеси. До последната дума. До най-кратката сричка.
До последното малко мълчание. Станах писател на 24 часов работен
ден. Отказах се от бляскаво бъдеще на дребен дочакващ пенсия
работник. Показах среден пръст на осигурените си старини. Оставих
дребни хора да шушукат зад гърба ми. Да изкормят социалния ми имидж.
Да ме пратят на майната ми. Да одумват торбичките под очите ми. Да ме
смятат за луд. За какво са ми подобни хора, щом открих хармония?
Празнувам всеки ден. Ставам рано сутрин. Изливам се в думи без да мисля.

 

Това е страхотна сутрешна медитация. Най-съвършената. Най-
пречистващата. Страховете ми скитат по бели листа. Нервите ми
тичат по клавиатурата. Пасат. После ги прибирам. Изпявам щастието
си. Разглабям бавно и съсредоточено съзнанието си. Почиствам всяка
негова частица. Сглобявам го наново. Излизам на разходки. С изострено
внимание се разминавам с хора, кучета, знойни мечти. Разлиствам облаци
задълбочено. Правя демозаписи на птичките по парковете. Понякога говоря
с разни хора. Повечето пъти става дума за дребни, незначителни неща.

 

Случва се и да ме нокаутират с откровеност. Вкъщи се изричам в поеми,
разкази, романи. Това е едно естествено състояние. Това е да пееш под
душа сутрин или вечер. Да се прибираш към дома, изцяло оставил тяло на
паметта на краката си. Да събличаш съзерцателно любима жена и сърцето
да пулсира в ушите ти. Никога не можеш да си сигурен, че ще го повториш.
Че ще се върнеш в това екстатично състояние. В детската си стая. В бебешката
люлка. Но повечето пъти то само те намира. Обгръща те. Диктува те. Минава
през теб. Един писател на пълен работен ден. Един литературен монах.

 

 

 

4.

 

Отново се влюбвам. Коремът ми е пълен с люти чушки. Лицето
ми гори от лунна светлина. Ръцете ми треперят хищнически.
Натъпквам я с поезия. Това е първото, което правя, когато се
влюбя. Преди първата целувка. Преди секс след среща. Преди

 

ръката ми да залепне за рамото й като в реклама за секундно
лепило. Преди да я поканя на вечеря и да й сготвя ориз със
сърцето си, картофи с ребрата си или да панирам стачкуващия
си език, за да го пльосна в чинията й. И докато целия съм в кръв

 

тя с усмивка да ми каже, че обича дробчета. Натъпквам я с
поезия. Обирам метафорите на тялото й като каймак.
Улавям със ситна мрежа всички епитети на очите й. Те пърхат
като дребните рибки, които рибарите набучват на кукички в

 

търсене на голямата риба. Епитетите на очите й отчаяно пляскат
с опашки. Липсва им въздух. Аз се задъхвам. Като хамалин под
пиано. Нося хиперболите на устните й. Псувам примирено.
Издигам небостъргачи с хиперболите на устните й. Пуша цигара.

 

В небето летят ята от целувки. Тя пуши. Димът от тънката й цигара
се разлива в облаци. После вечеря филии с ягодово сладко и накапва
небето със залез. Омазва и слънцето. Така идва нощта. Нощта
е усмивката й в ягодово сладко. Кратерите по лунната повърхност

 

са кариеси в белите й зъби. Луноходите са люспи от семки. Те засядат
между зъбите й закратко, после падат към Земята. Хиперболите на
устните ме изтощават. Сега устните й са толкова високо, че коленете
ми ще се пречупят от треперене. А имам още толкова работа и фобии.

 

Първо трябва да събера докрай поезията, която струи от повърхността
на тялото й. До последния троп, до последната стилистична фигура,
до предпоследната запетая и финалната точка. Правил съм го толкова пъти.
Всеки път е различно. И винаги свършва еднакво. Когато събера всички

 

съставки ги омесвам и внимателно ги полагам в нея. Накрая тя пращи
от поезия, направо ще се пръсне по шевовете от поезия. Тогава откривам,
че съм я препарирал с поезия. Заричам се да не го правя повече. Да изжи-
вявам влюбванията без да ги пиша. После сядам и пиша до влюбване.

 

 

 

5.

 

Кога приех литературата за религия? Кога станах литературен
монах? Расото ми е от бели листа и когато го облека, те се изписват.
Дори насън пиша. Това е едно състояние на съзнанието близо до
медитацията, до религиозния екстаз. В него има толкова електричество,
че нервната система може да даде накъсо. Косата ти да се изправи

 

от поезия. Да развиеш тикове от поезия. Да получиш епилептичен
пристъп от поезия. Миризмата на мастило и хартия е по-мистична
от тази на тамян. Това е миризма на вечност. Мъртвите поети ще са
вечно живи. Живите пред тях са вечно мъртви. Една планета мъртво
население. Една дишаща гробница. Все си мисля за брадата

 

на Достоевски. За очите на Яворов. Брадата на Достоевски са петте
му големи романа. В последните дни на Яворов погледът му бил чиста
поезия. Литературата ме направи сектант. Какво можех да сторя?
Боговете емигрираха. Чупиха се като двойкаджии от училище.
Кой ги знае къде са. Сигурно се плацикат по басейните на някоя

 

космическа Америка в другия край на Вселената. Изкарват си добре.
И пият. Пиянството на едни богове. Дълго се опитвах да забравя
пиянството им чрез махмурлуци. После спря да ми пука. Сам се
забравих в от девет до пет за осем години. Тази аритметика прееба
писането ми. Така го прееба, че престанах да пиша. Така преебано

 

бях започнал да пиша. От девет до пет е мъртвата зона на литературата.
Нейният масов гроб. Тогава и нощите ми принадлежаха на от девет до пет.
Тогава вътрешностите ми ръждясаха. Очите ми станаха стъклени.
Гласът ми забибипка като клаксон. Тогава отчаяно исках да изповръщам
дните си. Да ги изхвърля като отпадъчен материал. Така заживях в нощите,

 

а в нощите пиех. Живях за да пия, пиех за да живея. Поредният
екзистенционален алкохолик. Тогава френетично напуснах работа.
Измих се от кухи амбиции. Изтърках тялото си от дребни желания за
големи и скъпи предмети. Цопнах плоския си джиесем в кенефа и
тържествено пуснах водата. Това беше най-сполучливият кавър на

 

реквиема на Моцарт, който някога съм чувал. Най-новогодишната заря.
Това беше първомайска манифестация от двайсет и втори век. Това беше
да отидеш по обяд на Централна гара за да си купиш билет до Острова
на блажените. Това беше лицето на лелката зад гишето, докато неумело
и отчаяно търси тази дестинация на компютъра. Това беше да се смееш

 

от София до Варна и обратно. Колко време мина. Така добре си го спомням.
Куатрочентото на моя живот. Оттогава дърветата оплешивяха безброй пъти.
Сезоните се качиха на виенско колело. Смесиха се с група деца. Изплезиха
ми се. Правеха ми физиономии. Кикотеха се. Въртяха се над мен. Застиваха
единствено в литературата. Може би затова не спрях да се пиша, да се смея.

 

 

 

6.

 

Когато бях на десет, играех много футбол. С кварталните играехме
на паркинги, по улици и по ливади. Разбивахме колената си от кеф
и майките ни все се караха. И кърпеха. Все бяхме ожулени. Лактите
ми досега са грапави. Мислите също. През дните на петнайсет играех
футбол, баскетбол. През нощите четях. Крадях съня. Книга след
книга. Понякога сънят ми недоволстваше. Риташе ме, приспиваше ме
с кроше. Други пъти му показвах среден пръст и той не ме закачаше.
Толкова четях, че почти нищо не разбрах от литературата в училище.
Преподаваха Софроний Врачански, аз бях на Балзак. Бяхме на „Под игото”,
аз бях на Кафка. Стигнахме Йовков, аз разлиствах Достоевски.

 

Хвърлях бегъл поглед на българските класици. Изчитах ги набързо
и се връщах към Виан и пяната на дните. Наваксах ги на друга възраст
и се опитах пак да ги забравя. Не успях. И до днес усещам невидимото
им присъствие, което ме сковава. Не мога да избягам. Примирил съм се
с класиците. Но седна ли да пиша, се озовавам срещу тях. Колко клавиатури
счупих така. Срещу класиците. Удряйки с все сила по клавишите. Това е
като улична битка. Нанасяш сляпо удари, без да мислиш. Не те грее дали
ще нацелиш брада, нос или вежда. Важно е да го удариш някъде копелето,
с което се биеш. Да го боли, да кърви. Веднъж ми счупиха носа, друг път
ми цепнаха веждата. Нахвърлят ми се с разни други идеали. Аз никога

 

не бягам. Нанасям хаотични удари.Те ме ритат. Аз ги ритам. Те ме обиждат.
Аз ги псувам. Страхотно меле. Често си представям класиците като скинари.
Скинарите се движат на групи. И класиците са винаги заедно, защото са
класици. Защото са опаковани като класици. Защото са смлени, подправени
и консервирани в пастет, носещ името Класика. Това ги прави ударна сила.
А аз съм сам и си вървя по пътя. Те, предубедени се изпречват срещу мен.
С железните боксове на твърдоглавието си. Все се заблуждават, че знаят
накъде си тръгнал и какво ще правиш. Както когато скинарите видят някой
с рокерия, кубинки, скъсани дънки, незабавно го наричат наркоман. Нищо,
че сами са се надрусали с агресия. Когато пиша, нанасям удари по тях.

 

И това не е някаква сляпа омраза. Това не е отричане на миналото.
Това е необходимост. Това е воля за живот. Това е да си вземеш душ
след четиридневен запой. Да се къпеш гол в морето. Да се въргаляш в
сутрешна роса. Всяка сутрин да се будиш на по-красиво място. Събуден
от слънцето. Надрусан от неговите лъчи. Препил с лунна светлина. Това е
едно безкрайно усещане за свобода. Това e свят, в който единствените
граници са тези, които сам си поставяш. Заради това удрям класиците
чрез клавишите. Те посягат на свободата ми. Опитват се да ми я отнемат.
В тях има нещо от тоталитаризма, нещо от фашизма. В тях има толкова
полицейщина. В тях е всичко, което силно мразя. Което силно обичам.

 

 

 

7.

 

Колко пъти мислех, че ще полудея? Колко пъти не полудявах.
Може би съм отлагал лудостта. Или си внушавам. Халюцинирам как
тя протяга потни пръсти към челото ми. Как този допир обърква мислите
в главата ми и аз се губя. Полудявам. И това не е някаква хипохондрия.
Бъдещата лудост е реална. В семейството ми има върволица полудели.

 

Ходих в лудницата още като малък. Там беше баба. Представяше си,
че я наблюдават. Все разправяше за греховете си. После я прибраха.
Всъщност тя не се върна. Онази баба, отпреди лудостта. Но не беше
само баба. Имаше и други. Някои съм виждал. За други са ми казвали.
Още от малък се готвя. За бъдещото полудяване. Все се колебая в здравия

 

си разум. Все усещам възможността да го загубя. Особено когато светът
ми изтръпне някоя вечер. Когато той се превърне в хиляди малки иглички,
забити в нервната ми система. В такива случаи ми се иска да епилирам
нервите си. Да стана метро на нервна основа. Психиката ми да е по-гладка
от бебешка кожа. Натрупванията в нея да изчезнат. Да не ми идва да крещя

 

на клаксоните, които се забиват в тъпанчетата ми като горещи шила за
хот дог. Сред шумни разговори, превръщащи се в оглушително стържене,
което като флекс разрязва черепа на две. Да вия срещу кича, както вълците
вият срещу луната. Светът е болезнено усещане понякога. Има дни,
в които хората около мен са големи и квадратни. Като фейс контрол в

 

чалга заведение. Като охраната на “Sofia Live Club”. Мислите в главите им
са малки и квадратни. Има дни, в които виждам само простотия. Тогава
светът се превръща във враг номер едно. Тогава ми идва да стана терорист,
да воювам срещу него. Или седя с приятели и в един момент ми идва
да скоча на масата. Да крещя. Без причина. Да крещя срещу най-ситното

 

камъче по асфалтовите пътища на този град. Срещу прашинките от
изгорели газове, полепнали по прозорците. Или ми идва да плача.
Да плача за хората, потънали в джиесеми и в компютри. Които не могат
да видят себе си, света. В моменти като този съм на микрони от лудостта.
И усещам нейния парфюм с дъх на пот и неизмити зъби. И пиша.

 

Преместих бюрото си на ръба на лудостта. Ръцете ми шизофренично
се впиха в клавиатурата. Усещах, че ще полудея. Но стоях на границата
дълго. Усещането за пристигащата лудост се превърна в обичайно
присъствие. Изтърка се. Често когато завършвах някое стихотворение
ми идваше да изляза, да тичам по улиците. Да пея гръмки песни. Да се

 

блъскам тържествено в минувачите. Чувствах как всеки миг ще заеба
гравитацията, ще отлетя нанякъде. Това донякъде ме плашеше. И пиех бира.
Бирата ме заземяваше. Стоях на границата, страхът от лудостта се изпари.
Вече не ме е страх, че ще полудея. Вече напълно приемам тази възможност.
Преди ме беше страх да не се побъркам от триенето си в света. Сега един-

 

ствената възможност за лудост е да се побъркам от поезия. Да се побъркаш
от поезия е крайна форма на естетиката. То е трескаво да береш кокичета
в късна есен. Да се насмъркаш с пролет и да екстрадираш зимата. Да изпееш
черния си дроб пред тълпа от превъзбудени алкохолици. То е да се върнеш
обратно в утробата, докато вървиш по Графа. Това е красиво. И истинско.

 

 

 

8.

 

На седемнайсет продължавах да чета. Изчитах всяка книга, до която се
докоснех. Изчитах я бавно или бързо. Това зависеше от книгата. През
летата ходихме при баба и при дядо. Чичо ми се караше, когато той
и братовчед ми ходеха за риба. Те отиваха за риба, аз четях Ницше.
Те отиваха на разходка, аз четях Томас Ман. Според него прекалено
много четях. Той смяташе, че ограбвам лятото си като чета. Летата
ми допадаха с това, че можех да чета каквото си поискам и колкото
поискам. Тогава нямаше домашни. Нямаше задължителна литература.

 

През лятото литературата беше свободна. И аз бях свободен.
Четях, когато за първи път бях с момиче. Четях книгата на очите й.
Потта й беше плътна като мастило. От ушите й надничаха рапани.
Устните й сътвориха пети сезон само за нас двамата. Гърдите й бяха
по-внушителни от кубетата на Александър Невски. Четях гърба, корема,
пъпа й. Прочетох я цялата. Четох и след като завърших училище и първото
момиче отдавна беше отпътувало за другаде с друг. Влязох в университета.
На лекции се появявах добре зареден с книги. Лекторите винаги имаха

 

какво да кажат. Аз винаги имах какво да чета. Така се концентрирах.
Често ми се чудиха. Мислеха, че съм затворен и неистински. Че се правя
на интересен. Така и не разбраха, че това е въпрос на оцеляване. Че без
книги ще съм като ексхибиционист на нудистки плаж. А имаше и други
жени. Толкова красиви, че пролетта се спираше, за да им хвърли
недвусмислен поглед. Толкова страстни, че зимата разцъфваше пред
тях. Толкова перфектни, че цветята масово се самоубиваха с надежда
да попаднат в ръцете им. След университета, когато си намерих

 

добре платена, порядъчно отегчителна работа, също имаше жени.
Жени, над които снегът обръщаше на дъжд, защото му се плачеше от
хубаво. Жени, пред които коремът ми изпадаше в безтегловност,
краката ми се превръщаха в балони с хелий. Такива жени пърхаха
в съня, в леглото ми. Идваха и си отиваха. Напускаха ме десетки
пъти и тогава вътре ставах сив и опушен като панелка в Младост.
Една остана по-задълго. С нея внимателно планирахме всички бъдещи
секунди. До последната стотна ги планирахме. Бяхме си сверили

 

часовниците. Бяхме се разбрали точно в кой час ще роди. Малко преди
това тя си замина. Не издържа. Предполагам, че не е лесно да се живее
с мен. Че съм отегчителен до смърт. Че си го заслужавам. Между думите
ми има толкова дълги паузи. Понякога си мисля, че говоря с мълчание.
Че то е единственият език, който владея до съвършенство. До най-
дребната пауза. Така и не се научих да говоря щедро. Затова прописах
поезия. Защото и на мен ми се искаше да кажа нещо. Защото само когато
пиша поезия, езикът ми се развързва. Само когато пиша, мога да говоря

 

с цели дни и нощи за отблясъците на съседските прозорци. Само тогава
мога да клюкарствам тихо за изневерите на гълъбите на площада. И да
съставям коефициенти за цъфтенето на черешовите дръвчета. Само когато
пиша всяка пора на моето тяло се превръща във врата към вътрешностите
ми. Само тогава каня туристи на разходка из белите си дробове.
Половината от тях не издържат и излизат. Вътре е задушно и запушено.
Вентилацията никаква я няма. Каня ги на екскурзия до корема си.
Показвам им язвата си. Изнасям мултимедийна презентация за язвата

 

си. Те искат да надникнат в червата ми. Червата ми са пълни с лоши
стихове. Задръстил съм с лоши стихове отделителната си система. Нищо
чудно някой ден от лошите стихове в отделителната ми система да
израстне хубав малък тумор. А когато спра да пиша внимателно
заключвам тялото си и не пускам никой вътре. Избърсвам го от мръсотия.
Проветрявам го, помитам го. Може би затова не допускам лесно хората
до себе си. Имам чувството, че ако го правя често, целият ще ме изцапат.
Ще посипят бронхите ми с опаковки от бонбончета и вафли. Ще

 

напълнят корема ми с употребени чашки и бъркалки. Ще разхвърлят
из дробовете ми найлонови торбички. Ще нанесат с обувки кал във вените
ми. Затова съм щастлив от приятелството ми с книгите. Затова не ги
изоставям и сега, когато съм на тридесет и една. И никога няма да ги
изоставя. Колкото и жени да ме напуснат. Колкото и пъти да се събудя и да
няма кого да прегърна. Винаги ще знам, че мога да разгърна книга. Че мога
да разчитам на книгите. Че те могат да разчитат на мен. Книгите никога
не искат нищо от мен. Не искат да се променям. С тях сме приятели.

 

 

 

9.

 

Когато се примирих с лудостта, започнах да я наблюдавам. Следвах
я по петите. Вървях след нея по „Славейков”, влизах след нея навсякъде –
по закусвални, молове и по горички. Не я пусках сама дори до тоалетната.
За минутка не я оставях намира. Нали бях ваксиниран. Нали вече не ме
беше страх. Бях готов да рецитирам поезията си на Четвърти километър
и в Курило. Бях готов за литературно турне по лудниците в страната.
Бях готов да шептя стиховете си сред тежките луди. Да вия стихове си
сред скимтящите от страхове. Да смея стиховете си сред патологичните
еуфорици. Да плача стиховете си сред неуспелите самоубийци. Това би
могъл да е пърформансът на живота ми. С мото: да върнем лудостта в

 

поезията. Или: да върнем поезията в лудостта. Повечето поезия около мен
беше така подредена, така добре излъскана. Като стъклен хотел в центъра.
Толкова нормална, толкова здравословна поезия. Тази диета ми втръсна.
До улуците на покривите ми втръсна. До дъждовните облаци над София
ми втръсна. Втръсна ми от Луната до звездите по Млечния път. Така
ми втръсна, че ми се прииска да се самовзривя в поезията. Да разпръсна
съставните си части по белите листа. Да калиграфирам стиховете си с
мастило от костен мозък. Да опръскам целите листа с вътрешности
и поезия. Дали не бях твърде трескав и възбуден? Дали не трябваше
да отмервам педантично всяка сричка, преди да влезе в стиховете ми?

 

Дали не трябваше да пиша балансирана поезия? Уравновесена поезия.
Поезия на ума. Аз, който застана с открити гърди срещу лудостта.
Който я прегърна и я потупа по задника. Който я прие в леглото
си. Който безочливо я изчука. Който с дни отъркваше голото си тяло в
нея. И който я отпрати. Аз, когото лудостта ревнува. Нейният бивш
любовник? Да пиша поезия на ума е напълно невъзможно. Като пролет
без дъжд. Като лято в София. Като пацифизъм от времето на френската
революция. Поезията и лудостта са органично свързани. Тяхното раз-
деляне би било края на света. Би било метеорит, врязващ се в Земята.
Земетресение от десет по Рихтер. Или мощно и изпепеляващо слънчево

 

изригване. Затова когато престанах да се страхувам от лудостта.
Когато лудостта се отдалечи от мен. Когато тя застана на тротоара
и разголи крака. Когато това ме оставяше равнодушен. Тогава поезията
ми угасна. Тогава я занесох в моргата на въображението си. Тогава й
правих изкуствено дишане. Електрошок. Безуспешно опитах какви ли
не манипулации, но тя не се съживяваше. Затова започнах да флиртувам
с лудостта. Затова отново се обърнах към нея. Затова усърдно започнах
да култивирам фобиите си. Да разоравам съзнанието си. Да засаждам
съмненията си. Да ги поливам и да ги плевя. Затова внимателно измътих
неизлюпените си мании. Обгрижвах ги всячески. Пусках ги да щъкат из

 

дворовете на съзнанието ми. Да го кълват колкото си искат. Тогава
поезията се върна и пръстите ми закълваха по клавиатурата с невиждан
устрем. Затова всяка сутрин започнах да правя упражнения, с които
да поддържам параноите си във форма. Затова медитирах върху неврозите
си. Затова възпях колебанията и несигурностите си. Аз, един здрав поет
с нездрава психика. Аз, луд по най-лекия полъх на топлия есенен вятър.
И винаги готов да остави разума си да бъде отнесен от топлия есенен вятър.
Аз, готов да подвърже бъдещите си книги в усмирителни ризи. Един
параноик от областта на поезията. Побъркан единствено от възможността
да я изгуби. Преодолял всички други липси. Просто един литературен монах.

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 25. ноември 2014 г.
Публикация в кн. „Поет на портрет“, Иван Димитров, Изд. „Обединени издатели“, Поредица „София: Поетики“, С., 2012 г.
г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]