Иван Димитров

драматургия

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен каталог

 

ВЕЧНО ЗАВРЪЩАНЕ

 

Иван Димитров

 

 

        На майка ми.                        

 

 

 

         Действащи лица:

 

        МАЙКАТА
        ДАНИЕЛ – синът й (около 30-годишен)

 

 

 

        ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ

 

        Стая в апартамента на Майката. Майката гледа телевизия.

 

 

        ГЛАСЪТ НА ТЕЛЕВИЗИОННАТА ВОДЕЩА. Дали средства за ремонта на църквата в селото ще се намерят за момента не е ясно. Доброволци са подели кампания по набиране на необходимите средства. Ако желаете да се включите в благотворителното начинание, можете да преведете сума по една от сметките, изписани на екрана... (Пауза.) И още... (Пауза). Според току-що излязло социологическо проучване малките градове в България малко по малко умират. Учените прогнозират, че след 30 години редица градчета вече няма да съществуват. Може ли да се направи нещо по този въпрос и има ли хора, които и днес правят нещо. Вижте в следващия репортаж…
        Вратата се отваря. Влиза Даниел. Майката изключва звука на телевизора.
        МАЙКАТА. Даниеле. Ти ли си, мамо?
        ДАНИЕЛ. Аз съм, майко.
        МАЙКАТА. Ти се –
        ДАНИЕЛ. Не успях да –
        МАЙКАТА. Я дай да те гушна, детенцето ми.
        ДАНИЕЛ. Нямаше –
        МАЙКАТА. Толкова те обичам.
        Двамата се прегръщат.
        ДАНИЕЛ. Аз съ –
        МАЙКАТА. Все за теб мисля –
        ДАНИЕЛ. И аз, но –
        МАЙКАТА. Толкова ми липсваш.
        Пауза.
        ДАНИЕЛ. И ти на мен, майко.
        Пауза.
        МАЙКАТА. Откакто останах сама нищо не е същото.
        ДАНИЕЛ. Никога няма да те оставя сама.
        МАЙКАТА. Дай да те видя. Хубаво да те огледам.
        ДАНИЕЛ. Не съм се променил кой знае колко –
        МАЙКАТА. Заслабнал си.
        ДАНИЕЛ. Не съм.
        МАЙКАТА. Не ме лъжи.
        Пауза.
        ДАНИЕЛ. Не те лъжа.
        МАЙКАТА. Как се храниш? Храниш ли се?
        ДАНИЕЛ. Храня се, майко.
        МАЙКАТА. Готвиш ли си или караш на сандвичи? Колко пъти ти повтарям, че трябва да се храниш! Лесно отслабваш, а трудно качваш кила –
        ДАНИЕЛ. Вече не отслабвам толкова лесно, май –
        МАЙКАТА. Ти никога не ме слушаш.
        ДАНИЕЛ. Сега лесно качвам, а трудно свалям.
        МАЙКАТА. Винаги знаеш само своето. Кой знае с какво се храниш...
        Кратко мълчание.
        ДАНИЕЛ. Готвя си, майко.
        МАЙКАТА. Наистина?
        ДАНИЕЛ. Наистина!
        МАЙКАТА. И не го казваш само за да ме успокоиш.
        ДАНИЕЛ. Не го казвам само за да те успокоя.
        Пауза.
        МАЙКАТА. Възмъжал си.
        ДАНИЕЛ. Всеки път казваш, че съм възмъжал.
        МАЙКАТА. Съжалявам, че го повтарям, но като си спомня какво мъничко бебе беше. Наричахме те вързопчо.
        ДАНИЕЛ. Да, майко, зна –
        МАЙКАТА. Беше едно от най-малките бебета. И сега си ми пред очите: сестрата те носи, аз те поемам в ръце, миришеш на... Как само миришеше!... ...И в детската градина беше един такъв слабичък и все се опитваха да те тъпчат, но така и не наддаде. Остана си слабичък.
        ДАНИЕЛ. Преди бях слаб.
        МАЙКАТА. А сега: заякнал, брадата – набола. Като беше на десет ти бяхме оставили дълга коса. Хората казваха, че си хубав като момиче... Като момиче... Ти много се сърдеше тогава, нали помниш?
        ДАНИЕЛ. Помня. Нали –
        МАЙКАТА. Връзвахме косата ти с черен ластик.
        ДАНИЕЛ. Черния ластик, как да го забрави човек.
        МАЙКАТА. Един път го беше загубил и ти сложих един от моите – червен. Не спря да се оплакваш! Две седмици след това ни накара да ти подстрижем косата. Не си могъл да понасяш да те сравняват с момичета. Веднъж в автобуса една жена ти казала: мръдни се да сляза момиченце, а ти раздразнен си се обърнал и си казал с дрезгавия си мутиращ глас, че си момче.
        ДАНИЕЛ. Да я беше видяла само как се стресна, когато „момичето” проговори с гласа на мъж.
        МАЙКАТА. Тя ти се извинила но... Писнало ти... Дори не ми даде да те подстрижа. Баща ти се захвана с това и така те окепази, че после те заведох на фризьор, който те офъка нула номер. И въпреки цялата тази история. Въпреки желанието да се отървеш от косата, накрая ти стана мъчно за нея. Прибра я в един плик и цяла зима я държа в едно от чекмеджетата на скрина. Чак пролетта тайно занесе плика нанякъде.
        Пауза.
        ДАНИЕЛ. Погребах я в парка. Където погребах Роки, първото си куче. Беше лабрадор, толкова жизнено. Отровиха го съседите. Тези, дето още живеят тук. Жената имала страх от кучета и превантивно сипвала антифриз в купичката пред вратата си. Роки да вземе да пие оттам. Щях да я удуша. Как може така? Това е животно. Най-добрият приятел на човека. Не, вика тъпата патка, това не е мой приятел и добре, че умря, защото беше агресивен. Роки беше най-милото и страхотно куче на света. Затова го погребах в парка, който толкова обичаше. Затова погребах и косата там. Така една част от мен винаги ще бъде с него.
        МАЙКАТА. Косата, която те правеше женствен в очите на хората… Смъртта на Роки… Може би тогава си започнал да възмъжаващ.
        ДАНИЕЛ. Може би, майко.
        МАЙКАТА. Вече си голям и самостоятелен.
        Пауза.
        ДАНИЕЛ. Да.
        МАЙКАТА. Няма ли да видиш стаята си. Не ти ли липсва?
        ДАНИЕЛ. Как да не ми липсва?
        Пауза.
        МАЙКАТА. Какво чакаш?
        ДАНИЕЛ. Веднага отивам.
        ДАНИЕЛ излиза.
        МАЙКАТА. Върна се, той се върна... Откъде... Как... Дори не съм предполагала, че... А той наистина... Боже... Колко е хубаво... Колко е хубаво детето ти да се прибере. Че нали само него мислиш... само него чакаш... И... Да... В такъв момент... Напоследък нещо ми се губи... Все не мога да си намеря място. Не ми е добре... Сигурно остарявам... Трябва да е това... Остарях. Започвам да забравям... Тръгна нанякъде и не знам накъде съм тръгнала... Уж мисля за нещо, а не знам за какво си мисля. Сготвя за два дни и още същата вечер откривам, че не съм сготвила това, което съм сготвила, а нещо друго... Може би е от старостта... Или от самотата... Толкова години бяхме само двамата... докато го отгледах... а после... Няколко години го нямаше и все едно никога не е бил тук, при мен. Винаги беше някъде там... И откакто започнах да забравям. Но няма... Няма страшно... Той се върна. Той е тук... Колко хубаво!
        ДАНИЕЛ (влиза в стаята). Всичко е както преди.
        МАЙКАТА. Щастлив ли си?
        Пауза.
        ДАНИЕЛ. Да, майко. Щастлив съм.
        МАЙКАТА. Наистина?
        Пауза.
        ДАНИЕЛ. Наистина!
        МАЙКАТА. Не ме лъжеш.
        Пауза.
        ДАНИЕЛ. Не те лъжа!
        МАЙКАТА. Всичко, което една майка иска от живота си, е да са щастливи децата й.
        ДАНИЕЛ. Ти мен не ме мисли, майко.
        МАЙКАТА. Не мога да не те мисля. Надявам се, че си добре!
        ДАНИЕЛ. Добре съм! Вече сам се оправям.
        МАЙКАТА. Ами притеснявам се, Даниеле.
        ДАНИЕЛ. С тези притеснения само ме притесняваш.
        МАЙКАТА. Какво да направя?
        ДАНИЕЛ. Отгледа ме, възпита ме. Време е да помислиш за себе си. Стига си мислила за мен.
        Пауза.
        МАЙКАТА. Не мога, Даниеле. Една майка винаги остава майка. Дори когато децата й пораснат.
        ДАНИЕЛ. Аз не казвам, че не се нуждая от теб. Но толкова време се грижеше за мен. Време е да се погрижиш за себе си!
        МАЙКАТА. Не знам дали ще мога.
        ДАНИЕЛ. Ще се научиш.
        МАЙКАТА. Щом мислиш, че така трябва.
        ДАНИЕЛ. Така мисля!
        Пауза.
        МАЙКАТА. Прибрал се бил. В последните години така рядко си идваш.
        ДАНИЕЛ. Пътувах винаги, когато имах възможност.
        МАЙКАТА. Дори по празници престана да си идваш и празнувах сама. На жените които имат мъже им е по-лесно, поне не са сами, но нали още като беше на тринайсет баща ти... Баща ти… Дай да не говорим за това…
        Дълго мълчание.
        ДАНИЕЛ. Сега съм тук, майко. Остави ги пропуснатите празници.
        МАЙКАТА. Прав си. Да се върнеш тук, това е най-големият празник. Нали така?... ...А ти... За уикенда ли?... Или си взел някой почивен ден?...
        ДАНИЕЛ. За постоянно, мамо.
        МАЙКАТА. Как така за постоянно?
        ДАНИЕЛ. Ей така, за постоянно.
        МАЙКАТА. Ами какво стана с работата?
        ДАНИЕЛ. Напуснах.
        МАЙКАТА. Как така?
        ДАНИЕЛ. Откри се възможност да започна тук. Да се прибера. В големия град беше мръсно, шумно, пренаселено. Не можеш да си починеш от хора. Не съм някакъв социопат, естествено. Това има и положителни страни. В началото ми беше интересно. Намерих си нова компания. Нови приятели. Новите неща винаги са интересни. За месец, два. Година, две. А големият град привлича. Особено, когато си израснал в градче като нашето. Струва ти се, че там нещата са различни. Че живееш нашироко. Че ще имаш поле за действие. Възможност да осъществиш мечтите си. Като мине известно време, свикваш. Вече не ти е толкова интересно и ново. И изобщо не ти се вижда широко. Цялата тази широчина, която си си представял, за която си бълнувал, е била измамна. В големия град хората са затворени в кутийки, също както в малкия. Всеки е по-скоро сам със себе си, отколкото заедно с другите. Това дори се чувства по-силно от малкия град, където хората се познават и всеки знае всичко за всички... Едновременно с това мърсотията те изморява, както и колите, градският транспорт, опънатите нерви на всички, постоянното бързане от едно място към друго място, постоянните бягства... Достатъчно изкарах там... От четири месеца всеки ден преглеждах обявите за работа. Нуждаех се от промяна. И ето, че се откри място тук. Преди две седмици се явих на интервю.
        МАЙКАТА. Без да ми кажеш?
        Пауза.
        ДАНИЕЛ. Не исках да се притесняваш.
        МАЙКАТА. Дойде си за интервюто чак дотук и не се отби?
        ДАНИЕЛ. Минах за три часа. Нямах никакво време.
        МАЙКАТА. Нямал време за майка си!
        ДАНИЕЛ. Но сега съм тук.
        МАЙКАТА. И тогава си бил.
        ДАНИЕЛ. Сега не е същото!
        МАЙКАТА. Наистина?
        ДАНИЕЛ. Нали се върнах за постоянно и –
        МАЙКАТА. Ами ако и сега правиш нещо... Така... Зад гърба ми.
        ДАНИЕЛ. Хайде. Не се сърди.
        МАЙКАТА. Не обичам така... зад гърба ми.
        ДАНИЕЛ. Поне ти казах. Можех да го премълча, нали?
        Мълчание.
        МАЙКАТА. Колко години изкара общо с университета и с работата – седем ли, осем ли бяха...?
        ДАНИЕЛ. Девет години.
        МАЙКАТА. Първо замина да следваш. Мислех, че ще завършиш и ще се върнеш. Помагах ти с каквото мога. Е, заплатата ми не беше кой знае какво. Заделях по нещо.
        ДАНИЕЛ. Помагаше ми повече от достатъчно, майко.
        МАЙКАТА. Когато завърши, каза, че оставаш.
        ДАНИЕЛ. Така трябваше.
        МАЙКАТА. Намери си работа в голяма компания, пращаше ми снимки от офиса, искаше всичко да видя. Канеше ме на гости, но как да се вдигна?
        ДАНИЕЛ. Взимаш автобуса и идваш. Толкова е лесно!
        МАЙКАТА. Изобщо не е толкова лесно. Не си мисли, че не ми се идваше. Колко ми се идваше! Но работата... И съм си свикнала тук. И... не исках да ти преча.
        ДАНИЕЛ. Как можеш да ми пречиш, майко?
        МАЙКАТА. След една определена възраст майките стават досадни.
        ДАНИЕЛ. Ти никога няма да си досадна.
        Пауза.
        МАЙКАТА. Ама кажи и ти нещо. Все за мен говорим. Как си? Здрав ли си?
        ДАНИЕЛ. Няма нищо ново за казване, майко. Обаждах ти се веднъж в седмицата. Винаги знаеше всичко!
        МАЙКАТА. Приятелка имаш ли си?
        ДАНИЕЛ. Не.
        МАЙКАТА. Да не я криеш от мен? Не хапя.
        ДАНИЕЛ. Не, майко. Ако имах приятелка, щях да ти кажа.
        МАЙКАТА. Спомняш ли си Деница? Момичето, в което се влюби, когато беше в пети клас. Само за нея говореше, докато баща ти не започна да те взема на подбив. Баща ти! Тогава престана да разправяш за нея. Беше хубаво момиче – с черни къдрици и сини очи. Изпращаше я след училище. Винаги закъсняваше да се прибереш... И един път не я доведе вкъщи!
        ДАНИЕЛ. Спомням си, майко. Подхвърлянията на татко ме караха да се чувствам неудобно, изнервяха ме. По време на вечеря той не спираше да се шегува за Деница. Изчервявах се и ставах от масата преди десерта, отивах в стаята си и пусках любимото радио. Сега нито Деница я има – омъжила се и заминала в Австралия, така ми казаха на една от срещите на класа, нито онова радио – купиха честотата му за друго радио.
        МАЙКАТА. Деница. Хубаво момиче беше.
        ДАНИЕЛ. Да, хубаво.
        Пауза.
        МАЙКАТА. Върна се... Стаята ти е подредена... Можеш веднага да се нанесеш... Ама къде ти е багажа? Ти така ли само...
        Пауза.
        ДАНИЕЛ. Ти не се притеснявай за багажа. Ще го донеса после.
        МАЙКАТА. Все пак ще стаята ти... От кога не си се връщал!... Може да се наложи да тегля един парцал
        ДАНИЕЛ. Няма нужда. Сам ще се оправя.
        МАЙКАТА. Моля те, Даниеле, не мога да те оставя така.
        ДАНИЕЛ. Спокойно, мамо. Теглил съм достатъчно парцали.
        МАЙКАТА. Но нали се връщаш?...
        ДАНИЕЛ. И това не означава, че искам да съм ти някаква тежест.
        МАЙКАТА. Не мога ли да ти помогна с нещо? Да те накарам да се почувстваш по-добре?
        ДАНИЕЛ. Жаден съм. Ще ми донесеш ли чаша вода?
        МАЙКАТА. Разбира се.
        МАЙКАТА излиза от стаята.
        ДАНИЕЛ. Добре... Върнах се. (Пауза) Пак се върнах... Ебаси... Като си спомня как стана това връщане. Преди по съвсем друг начин си представях нещата. Че ще се връщам през почивките и когато ми омръзне големият град ще потърся спокойствие тук, в дома на майка си... Или в някой дом наоколо. В това градче не можеш да се отдалечиш далече от никого. От никого не можеш да избягаш... На всяка минута срещаш по някой. Всички задават въпрос след въпрос. Защо се върна? Как е майка ти? Къде е баща ти? И хем ти се струва, че е както преди, хем нищо не е същото! Нищо не е същото. Цялото ми детство е било сън. А сега... Сега е кошмар... Кошмар... Аз... Аз... Не си представях, че ще трябва да се върна, защото... Как се стигна дотук? Дали трябва да й кажа, че... Защо да й казвам? Само ще я разстроя. Тя сега изглежда толкова щастлива. Толкова усмихната. Как само се държи! А ако знаеше, че аз се...

 

 

 

 

 

        ВТОРО ДЕЙСТВИЕ

 

        МАЙКАТА се връща в стаята с две чаши вода, които слага на масата.

 

        МАЙКАТА. Даниеле. Ти ли си, мамо?
        ДАНИЕЛ. Аз съм, майко.
        МАЙКАТА. Ти се –
        ДАНИЕЛ. Не успях да –
        МАЙКАТА. Я дай да те гушна, детенцето ми.
        ДАНИЕЛ. Нямаше –
        МАЙКАТА. Толкова те обичам.
        Двамата се прегръщат.
        ДАНИЕЛ. Аз съ –
        МАЙКАТА. Все за теб мисля –
        ДАНИЕЛ. И аз, но –
        МАЙКАТА. Толкова ми липсваш.
        Пауза.
        ДАНИЕЛ. И ти на мен, майко.
        Пауза.
        МАЙКАТА. Откакто останах сама нищо не е същото.
        ДАНИЕЛ. Никога няма да те оставя сама.
        МАЙКАТА. Дай да те видя. Хубаво да те огледам.
        ДАНИЕЛ. Не съм се променил кой знае колко –
        МАЙКАТА. Заслабнал си.
        ДАНИЕЛ. Не съм.
        МАЙКАТА. Не ме лъжи.
        Пауза.
        ДАНИЕЛ. Не те лъжа.
        МАЙКАТА. Как се храниш? Храниш ли се?
        ДАНИЕЛ. Храня се, майко.
        МАЙКАТА. Готвиш ли си или караш на сандвичи? Колко пъти ти повтарям, че трябва да се храниш! Лесно отслабваш, а трудно качваш кила –
        ДАНИЕЛ. Вече не отслабвам толкова лесно, май –
        МАЙКАТА. Ти никога не ме слушаш.
        ДАНИЕЛ. Сега лесно качвам, а трудно свалям.
        МАЙКАТА. Винаги знаеш само своето. Кой знае с какво се храниш...
        Кратко мълчание.
        ДАНИЕЛ. Добре се храня. И най-накрая се върнах. Намерих си работа тук. В нашето градче!
        МАЙКАТА. Работа?
        ДАНИЕЛ. Да. Работа.
        МАЙКАТА. Каква работа ще започваш?
        ДАНИЕЛ. Същата – програмист, но в нов офис, с нови колеги. Хубаво е човек да сменя работното място.
        МАЙКАТА. Аз толкова години работя в поликлиниката, че не мога да си представя друга работа. Какво говоря... Не мога да си представя друга поликлиника, камо ли друга работа.
        ДАНИЕЛ. Иначе потъва в рутината.
        МАЙКАТА. Познавам повечето си пациенти. За лекарите да не говорим. И санитарките, чистачките.
        ДАНИЕЛ. В един момент му става ясно, че не може да очаква нищо ново от никого.
        МАЙКАТА. Всички познавам. Няма какво да ме изненада.
        ДАНИЕЛ. Няма какво да го изненада?! Ужасна работа.
        МАЙКАТА. Това понякога е хубаво, нали? Как мислиш? Не съм ли права?
        ДАНИЕЛ. Всеки е прав за себе си, майко.
        Пауза.
        МАЙКАТА. Защо говориш така? Всеки бил прав.
        ДАНИЕЛ. Ами така, де...
        МАЙКАТА. Баща ти прав ли беше като ни заряза? Като не ни помагаше по никакъв начин. Като го виждах с другата? Като идваше да те вижда два пъти в месеца (Пауза.) Да, водеше те на разходки. Да, оставях ви. Не исках да се меся в отношенията ви. Но знаех, да, знаех, че не е прав.
        ДАНИЕЛ. Май –
        МАЙКАТА. Не можеш да изградиш ново семейство върху трупа на старото. И сега той ще ми настоява, че бил направил каквото могъл, за да сме били добре и ще ти говори разни измишльотини... Дрън-дрън. Прав ли беше? Не, не беше прав. И бог ще го накаже. Така да знаеш. Бог всичко вижда. Аз дълго не вярвах. В нищо не вярвах. Но малко по малко започвам да разбирам, че има възмездие. Защото Кавалджийска спомняш ли си я? Какъв номер ми извъртя? А аз? Тогава бях толкова наивна. А и тя?... Да ме завлече по тоя начин. И после? Виждам се със сина й и той ми казва. Хоп – рак. И в гроба. Бог всичко вижда, да знаеш. И накрая: хоп, всеки си го получава!
        ДАНИЕЛ. Майко, сто пъти съм те молил да не обсъждаме баща ми.
        МАЙКАТА. Какво? Предпочиташ да мълча? Толкова дълго мълчах. Не мога повече. Като беше малък да съм ти говорила? Не... А не си мисли, че не ми се искаше... Но сега, като вече си... голям, имам правото да... говоря. Имам правото всичко да ти кажа. Не е ли така?
        ДАНИЕЛ. Казвала си ми го толкова пъти. Няма смисъл да говорим за него. Това, което се е случило, е между вас. И трябва да си остане между вас.
        МАЙКАТА. И ти си замесен. Той и тебе те остави.
        ДАНИЕЛ. Моля ти се, майко.
        МАЙКАТА. Не разбирам какво искаш от мен? За какво се молиш?
        ДАНИЕЛ. Омръзна ми да слушам за баща ми. Какъв бил, какво направил, какъв бил характерът му. И двамата сте мои родители, ще се виждам и с него и с теб. И за пореден път те моля, престани да говориш за него. Не, че в това има нещо лошо, разбира се. Но ти не си в състояние да мислиш трезво, когато говориш за него. Ядосваш се. Кипваш. Не спираш да го обиждаш. (Пауза) Сякаш съм застанал между вас двамата... Той никога не те е обиждал... Е, добре... Прави го, но рядко. Той почти не говори за теб.
        МАЙКАТА. Защото никога не съм съществувала за него.
        ДАНИЕЛ. Стига!
        Пауза.
        МАЙКАТА. Каза го точно с неговата интонация.
        ДАНИЕЛ. Стига!
        МАЙКАТА. И този жест с ръката си го наследил от него.
        ДАНИЕЛ. Пак се започна...
        МАЙКАТА. Не си дръж ръцете скръстени!
        ДАНИЕЛ. Моля те, майко.
        МАЙКАТА. Баща ти ги държи по абсолютно същия начин!
        ДАНИЕЛ. Защо за баща ми? Защо веднага с това... Не може ли за нещо друго?...
        МАЙКАТА. Тежи ми, Даниеле. Тежи ми, че ни остави, тежи ми жената, с която го виждам.
        ДАНИЕЛ. Остави я тази жена. Не мисли за нея.
        МАЙКАТА. Да не мисля? Ами, че вчера пак го видях с нея.
        ДАНИЕЛ. Къде?
        МАЙКАТА. До пощата.
        Пауза.
        ДАНИЕЛ. Поздрави ли го?
        МАЙКАТА. Като ме види, веднага гледа да изчезне нанякъде.
        ДАНИЕЛ. Де да можеше и ти така...
        МАЙКАТА. Аз ли? Никога!
        ДАНИЕЛ. Колко са лоши малките градове. В големия град щеше да го засичаш къде-къде по-рядко. Кой знае дали изобщо щяхте да се виждате, ако живеехте в отдалечени квартали. Всичко щеше да избледнее. Да се забрави. Не напълно, разбира се. Такива неща не могат да се изтрият от паметта просто ей така. Но щеше да е друго. По-спокойно. Тук постоянно си дишате във врата. Не можете да избягате един от друг, колкото и да ви се иска. Това не е човешко.
        МАЙКАТА. И аз това казвам. Той въобще не е човешко същество.
        ДАНИЕЛ. Престани с баща ми! Знаеш ли колко ми тежи постоянно да ме сравняваш с него: всеки жест, всяка дума, всяко едно взето решение, дори най-незначителното... Когато реших да остана в града, ти веднага каза, ето, баща ти точно така би постъпил. Той не харесваше нашето градче. Изпитваше копнеж по големия град. Това беше драмата на живота му – че ти си се появил и си го задържал. Ти – неговият син. Вместо да ти се радва, той те смяташе за пречка! И какво? Когато ни напусна, премести ли се? Не се премести... Ето постъпки като тази, точно като тази, ти показват какъв човек е баща ти. (Пауза) А като ти споделих, че се колебая дали програмирането е правилната професия за мен. Много ясно си го спомням. Баща ти вечно се колебаеше, не спираше да се колебае дори в съня си, все се мяташе в колебанията си. Покрай тези колебания колко възможности изпусна. Ако беше започнал работа в Катар, както му предлагаха, дали тогава нещата щяха да са същите?... ...Но той се колеба, мята се, разкъсва се и реши да не заминава – било прекалено рисковано. Колкото хора рискуваха, толкова се върнаха и си купиха апартаменти. Той още стои тук и се колебае. (Пауза.) Разбираш ли, майко? Не мога така. Аз не съм баща ми. И нищо няма да промениш, ако постоянно ме сравняваш с него. Ако искаш да се върна да живея при теб, защото това мислех да направя, поне в началото... моля ти се, обещай ми, че няма да говориш за баща ми повече. Можеш да го споменаваш, да си го спомняш, но не говори срещу него, защото няма да издържа. Просто няма да издържа и ще си тръгна... И не ме сравнявай с него. Ние сме различни. Да, аз съм негов син и независимо дали това ти харесва, нося негови черти в себе си. Но аз никога няма да бъда той. Ти затова ми натякваш, знам. Страх те е, че ще стана като него. Но аз няма. Разбираш ли? Няма.
        Пауза.
        МАЙКАТА. Но! –
        ДАНИЕЛ. Моля те, майко!
        Пауза.
        МАЙКАТА. Няма... Добре... Обещавам.
        Даниел я прегръща.
        ДАНИЕЛ. Ето. Така е добре. Не трябва да се ядосваме. Ще си живеем спокойно. Трябва да се радваме, не да се изнервяме. Нали?
        МАЙКАТА. Да... Прав си...
        ДАНИЕЛ. Сега ще седнем, ще пием кафе и няма да мислим за татко, нали?
        МАЙКАТА. Да ти направя ли нещо за ядене?
        ДАНИЕЛ. Не съм гладен.
        МАЙКАТА. Само не сбърчвай така вежди, че ми напомняш за него!
        ДАНИЕЛ. Майко!
        МАЙКАТА. Добре, де. Ще направя кафе, тогава.
        ДАНИЕЛ. Не, ти стой тук. Аз ще направя кафе.
        Пауза.
        МАЙКАТА. Сигурен ли си?
        ДАНИЕЛ. Сигурен съм!
        Даниел излиза.
        МАЙКАТА. Да не мисля за баща му... Как да не мисля? След всичко, което стана... След мизерията... Само двамата. Колко се мъчихме! Аз правих всичко възможно той да не забележи. Опитвах се да бъда оптимистична... Дори с баща му се виждахме, въпреки че изобщо не исках да ми се мярка пред очите. Така се бях озлобила срещу него. Знам, такива неща се случват, но когато се случат на теб... Когато се случат на теб е страшно... (Пауза.) Сега Даниел се върна. Дали наистина ще остане? За какво му е да ме лъже. Сигурно ще остане и ще си живеем пак двамата. Този път ще е лесно и щастливо, това ще е истинският живот, не онзи преди... Да... И всичко ще е наред. Всичко отново е наред.
        Мълчание.
        Майката пуска звука на телевизора.
        ТЕЛЕВИЗИОННА ВОДЕЩА. ...Ето, както видяхте въпреки цялата безнадеждност и обезлюдяване по малките населени места все още има инициативи, които ни вдъхват надежда, че там още живот има. В повечето случаи става дума за младежки неправителствени организации, които разчитат на доброволци и самоинициатива и са ангажирани с екологични и благотворителни каузи…
        Даниел се връща с две димящи чаши кафе. Майката спира звука на телевизора.
        ДАНИЕЛ. Чисто нали?
        МАЙКАТА. Да... А ги го пиеш с мляко и две лъжички захар...
        ДАНИЕЛ. Вече и аз го пия чисто –
        МАЙКАТА. Така ми завиждаше преди. Като беше ученик. Все искаше да опиташ от кафето, но не ти позволявах. Купувах ти мляко с какао, но на теб ти се пиеше кафе, не какао. Когато влезе в гимназия се научи да пиеш кафе сам, без мен. Криеше се от мен. Кой знае какво си си мислил? Пиел си горчиво кафе от машина със съучениците си, сигурно и цигари тогава си пропушил.
        ДАНИЕЛ. Пуших.
        Пауза.
        МАЙКАТА. Значи си и пушил.
        ДАНИЕЛ. Всички пушехме. В междучасията. В една градинка. Нали в последната година разбра, че пуша.
        МАЙКАТА. Искаш да кажеш, хванах те на местопрестъплението.
        ДАНИЕЛ. И така може да се каже.
        МАЙКАТА. Ти си крил от мен? За кафето нищо нямаше да ти кажа, естествено... Но за цигарите... За цигарите щях да ти се скарам. Нали бях майка.
        ДАНИЕЛ. Още си майка.
        МАЙКАТА. Но ти порасна.
        ДАНИЕЛ. И какво?
        МАЙКАТА. Не се нуждаеш от мен.
        Пауза.
        ДАНИЕЛ. Виж, вече не пуша.
        МАЙКАТА. Това е нещо ново!
        ДАНИЕЛ. Отказах ги след бронхопневмонията в университета.
        МАЙКАТА. Наистина?
        ДАНИЕЛ. Дори не съм се опитвал да спирам цигарите, просто от тогава не съм палил.
        МАЙКАТА. Колко ли още си крил от мен?
        ДАНИЕЛ. Някой ден ще ти разкажа точно как беше всичко. Искаш ли? Ще ти кажа всичко, което не съм ти казвал заради страха от реакцията ти или защото това, което съм правил е било нередно. В какви глупости се забърквах... Тогава, на момента, си мислех, че никога няма да свърши. Че завинаги ще остана в някой кофти момент, в някоя неразрешима ситуация. После пораснах.
        МАЙКАТА. И аз ще ти кажа всичко, което съм ти спестявала. (Пауза.) Моля те, не си слагай така единия крак върху другия като баща си!
        Пауза.
        ДАНИЕЛ. Пиеш ли си кафето?
        МАЙКАТА. Толкова е вкусно.
        ДАНИЕЛ. Радвам се, че ти харесва.
        МАЙКАТА. Кога се научиш да правиш толкова хубаво кафе?
        ДАНИЕЛ. Чак когато отидох да следвам в града. До онзи момент не бях осъзнавал колко неща правиш за мен.
        МАЙКАТА. Когато се пренесе в онзи град разбрах до каква степен си запълвал живота ми.
        ДАНИЕЛ. Имах нужда да се отдалеча, да почувствам, че животът е мой.
        МАЙКАТА. Сигурен ли си, че не искаш да хапнеш?
        ДАНИЕЛ. Не съм гладен, майко.
        МАЙКАТА. Ако огладнееш, ще ми кажеш, нали?
        ДАНИЕЛ. Ще ти кажа, майко.
        Майката допива кафето си, проверява дали чашата на Даниел е празна, взима двете чаши и отива да ги остави в кухнята. Даниел остава сам и избухва в плач. Когато чува стъпките на връщащата се Майка, избърсва очите си.
        МАЙКАТА (влиза в стаята). Нямам с какво да те почерпя. Къде отидоха бонбоните? Нещата започнаха да изчезват, знаеш ли. Сама от себе си ги крия някъде ли, какво ли? Толкова ли съм започнала да забравям? Боже, остарявам.
        ДАНИЕЛ (скача от мястото си и отива в другата стая). Мярнах ги някъде. Ето ги!
        МАЙКАТА. А, наистина взе, че ги намери. Къде бяха?
        ДАНИЕЛ. Върху хладилника, майко.
        МАЙКАТА. Как не съм проверила там?
        ДАНИЕЛ. Любимите ти бонбони. Винаги имаше по една кутия от тях. Преди да тръгна на училище си мислех, че това са единствените бонбони на света. Нямаше по-вкусни от тях. С крем от лешници. Другите ги ядяха наведнъж, аз винаги ги оставях да се стопят в устата. Развалили са им вкуса.
        МАЙКАТА. Не са го развалили. Същият си е.
        ДАНИЕЛ. Сигурно.
        Кратко мълчание.
        МАЙКАТА. Няма ли да ти е скучно да живееш тук? Свикнал си с големия град. Тук няма кой знае какви развлечения. Дори кино няма. Затвориха го преди години.
        ДАНИЕЛ. Не ходя на кино. А големият град – той също омръзва. Липсата на тишина. Блъсканицата по тротоарите. Безкрайните задръствания. Тук е добре.
        МАЙКАТА. В началото ще ти е добре, после ще ти омръзне.
        ДАНИЕЛ. Вече четири – (Пауза.) ... Не знам, майко... Ще видим.
        МАЙКАТА. Този жест с ръката на брадичката и вдигнатите вежди!
        ДАНИЕЛ. Да?
        МАЙКАТА. Моля те. Само за това те моля.
        ДАНИЕЛ. Майко!
        Кратко мълчание.
        МАЙКАТА. Трябва да се видиш с приятелите си.
        ДАНИЕЛ. Те вече знаят, че съм –
        МАЙКАТА. Тошко живееше тук допреди година, но и той си замина. Какви приятели бяхте на времето! Не се разделяхте. Вечеряхте или у нас или у тях, но винаги заедно. Правехте си лъкове, стреляхте. През зимата се пързаляхте с шейни и найлонови пликове на хълмчето зад блока. През лятото и двамата се връщахте със скъсани панталони. Казвахте, че сте паднали от колелата... Кой знае какво сте правили. Аз кърпех ли кърпех. Майката на Тошко много му се караше, затова кърпех и неговите панталони, да не забележи. Не, че не е забелязвала. Такива неща не могат да останат скрити. Майките всичко усещат. Панталоните ви през лятото винаги бяха зеленясали и миришеха на трева.
        ДАНИЕЛ. С Тошето за пръв път опитахме цигари. Откраднахме една цигара от баща му. Той пушеше Кент. Оставяше кутията в стаята, на един рафт. Един ден от любопитство откраднахме една цигара. Скрихме се зад блока. Запалихме я, но не знаехме как се пуши, затова вместо да дърпаме от цигарата, духахме във филтъра. Нямахме пари за дъвка и се изжабуркахме с одеколона на бащата на Тошето. Него въпреки всичко го хванаха. Баща му не пушеше много, винаги си броял цигарите. Тошето го наказаха да не излиза цяла седмица и баща му го шамароса веднъж. Ти обаче така и не разбра.
        МАЙКАТА. Гладен ли си? Те искаш ли да хапнеш нещо?
        ДАНИЕЛ. Не съм гладен, майко. Ядох по пътя. Взех си сандвич от автогарата.
        МАЙКАТА. Пак с тези сандвичи.
        ДАНИЕЛ. Само когато няма друго, майко. Научих се да готвя.
        МАЙКАТА. Не вярвам!
        ДАНИЕЛ. Днес аз ще сготвя, искаш ли?
        МАЙКАТА. Сигурен ли си, че си се научил да готвиш? Още си спомням буламачите ти. Веднъж на няколко месеца решаваше, че ще сготвиш. Гордо наричаше сготвеното буламач. Не се колебаеше да експериментираш с какви ли не съставки. Още си спомням доматената манджа с натрошена вафла и омлетът с шоколад. Предлагаше и на приятелите си, но само аз се осмелявах да ги пробвам. Не приемаше от мен никакви кулинарни съвети. Готвенето е изкуство, отсичаше, и човек не трябва да закостенява, като готви само по рецепти. Ти сам си измисляше рецепти и ги записваше в една черна тетрадка. Знаеш ли, още я пазя. И ученическите ти стихотворения пазя. И дневника от трети клас.
        ДАНИЕЛ. Наистина всичко пазиш.
        МАЙКАТА. Какво да правя, Даниеле? Такава съм.
        ДАНИЕЛ. Аз всичко това бих го изхвърлил.
        МАЙКАТА. Тези тетрадки са част от теб.
        ДАНИЕЛ. Тези тетрадки са били част от мен.
        МАЙКАТА. И още са...
        Мълчание.
        ДАНИЕЛ. Вземи си още един бонбон. И аз ще си взема. Утре ще купя нова кутия. И винаги когато свършат, ще купувам по една кутия и ще я слагам на хладилника, чуваш ли?
        МАЙКАТА. Ръцете, Даниеле! Моля! (Пауза.) Ах, колко ми е хубаво, че си тук. Всичко толкова се промени. Сякаш цялата къща блесна... Веждите! (Пауза.) Може би трябва да изчистя тези дни. Не държа толкова чисто, колкото преди, но това беше, защото бях сама. Сега, когато пак си тук, това ще се промени. Ще чистя не два пъти месечно, а веднъж седмично. Веднага ще забележиш каква промяна ще настъпи.
        ДАНИЕЛ. Няма нужда да чистиш заради мен. Не се напрягай.
        МАЙКАТА. Аз имам нужда да чистя за теб, Даниеле. Това ме прави щастлива. Не можеш да ми отнемеш това щастие, нали?
        ДАНИЕЛ. Прави каквото искаш, майко. Важното е да се чувстваш добре.
        МАЙКАТА. Защо да не пусна прахосмукачка още сега?
        ДАНИЕЛ. Остави, майко.
        МАЙКАТА (вече от другата стая). Ръцете!
        Кратко мълчание. Звънене. Даниел изважда мобилния си телефон и вдига.
        ДАНИЕЛ. Здравейте, докторе... ...Дали съм размислил?... Мислих. Тези дни само за това мисля. Не ми излизаше от главата, колкото и да ми се искаше да го забравя... Дори за няколко секунди. Не исках минути, часове. Само няколко скапани секунди. Но забравя ли се такова нещо? Вкопчва ти се в главата и не ти дава минута покой. Дори сънищата ти превзема. Не можеш и там да отдъхнеш... Да... Да... Добре съм... Просто ми е малко напрегнато... В моето положение. Защото аз съм този, който трябва да вземе решението... Нали така?... И ето, че не мога да го взема. Никой не би трябвало да взема такова решение. Дали тя да... Или да не... ...Аз просто искам, майка ми да се чувства добре, докторе. Разбирате ли? Доколкото това е възможно... Да, добре. Утре ще ви кажа. Не можете ли вие. Нали сте специалист? Да кажем, че вие трябва да решите... Вие сте компетентен. Аз не съм компетентен по тези въпроси и не мога да взема решение. Но вие... Да... Разбирам и вашата гледна точка... И това, че според закона трябва аз да реша. Но не можете ли да ми подскажете... Дали да не го обсъдим наново... Да... Знам, че сме говорили за това десетки пъти. На всички ни беше ясно, че ще се стигне дотук. Но сега, когато вече сме тук... Когато моментът е дошъл... Много е трудно, докторе... Много е трудно!... Трябва да затваряте? Добре. Аз ще помисля и ще се чуем. В крайна сметка това решение трябва да бъде взето, независимо дали това ми харесва или не...
        Даниел затваря телефона и отново избухва в плач. Когато чува Майката да се приближава, изтрива сълзите си и се изправя. Тя влиза в стаята с прахосмукачка в ръка.
        ДАНИЕЛ. Хайде да го оставим за по-късно. Или за утре.
        МАЙКАТА. Искам да ти е чистичко и хубаво.
        ДАНИЕЛ. Нуждая се от тишина.
        МАЙКАТА. Ако искаш отиди в стаята да си починеш. Или се изтегни на дивана. Да те оставя ли да си починеш?
        ДАНИЕЛ. Не, не. Остани тук.
        МАЙКАТА. Ръцете и краката!
        ДАНИЕЛ. Майко!
        МАЙКАТА. Не ги дръж така, моля те.
        ДАНИЕЛ. Да не започваме пак...
        МАЙКАТА. Ето, виждаш ли. Не е трудно. А сега ще почистя.
        ДАНИЕЛ. Не бръмчи с прахосмукачката, моля те.
        МАЙКАТА. Щом така желаеш...
        ДАНИЕЛ. Знам, че искаш да то направиш за мен, но не можеш ли да го отложиш?
        МАЙКАТА. Само веждите!...
        ДАНИЕЛ. Майко!
        Пауза.
        МАЙКАТА. Ще изчистя утре.
        ДАНИЕЛ. Благодаря ти!
        Пауза.
        МАЙКАТА. Какво ми стана, господи? Едно време толкова чисто държах, а сега? Преди като имах много поръчки, нали си спомняш, шиех, за да изкарвам някой лев отгоре на заплатата, чистех по нощите. Не пусках прахосмукачката, но я ще изчистя с парцал, я ще помета, я ще измия банята. А напоследък... Но така е... Друго е, като човек живее сам. Не съм ли права, Даниеле?
        ДАНИЕЛ. Седни, майко. Почини си. Така си се разтърчала. Трябва да се пазиш.
        МАЙКАТА. От какво да се пазя? Нищо ми няма. Само малко се... развълнувах. Не всеки ден синът ти се прибира, нали?
        ДАНИЕЛ. Ти седни. Ако искаш ще ти направя чайче.
        МАЙКАТА. Нищо не ми прави. Аз трябваше да те посрещна, да сготвя. Появи се така внезапно.
        ДАНИЕЛ. Ако ти бях казал, че ще се връщам, щеше да се притесниш, да излъскаш къщата, да огледаш внимателно за всяко малко петънце. Знам те. Преди правеше така като идваха гости. Много държеше всичко да е перфектно. Никога не сме били кой знае колко заможни, но у нас винаги е било чисто и подредено.
        МАЙКАТА. Такава съм. Притеснявам се. Искам да е чисто.
        ДАНИЕЛ. Едно лято братовчедите ни гостуваха за седмица, цял месец преди това започнахме бавно да се приготвяме за тяхното пристигане. Боядисахме кухненската врата и антрето. Сменихме кранчетата на чешмата в банята. Ти уши нови пердета за спалнята.
        МАЙКАТА. Все същата съм си.
        ДАНИЕЛ. Като от едно време.
        МАЙКАТА. Точно като от едно време... Ръцете!
        ДАНИЕЛ. А когато идваха мои съученици, спомняш ли си? Три дни преди това вече беше изчистила. И готвеше. Винаги готвеше – пилешка супа, чушки в доматен сос, кюфтета, винаги имаше купчини кюфтета. И задължително – домашна торта. Винаги като канех съученици, сами ми казваха да те подсетя за тортата.
        МАЙКАТА. Майка ми правеше същата торта.
        ДАНИЕЛ. С орехи и плодове.
        МАЙКАТА. С домашно направен блат.
        ДАНИЕЛ. Кокосови стърготини.
        МАЙКАТА. Сироп от кайсии.
        ДАНИЕЛ. Миризмата на димящия блат в неделните сутрини.
        МАЙКАТА. Бита сметана.
        ДАНИЕЛ. И винаги много я чакаш.
        МАЙКАТА. Добре трябва да втаса. Цяла нощ, ако може и още.
        ДАНИЕЛ. В сънищата ти само торти.
        МАЙКАТА. Разрязва се най-рано сутринта.
        ДАНИЕЛ. Най-сетне.
        МАЙКАТА. Или в късния следобед.
        ДАНИЕЛ. Уж отиваш да играеш на футбол, а в главата ти – само домашната торта.
        МАЙКАТА. Постоянно искаше да ти правя торти.
        Дълга пауза.
        ДАНИЕЛ. Не си ли изморена, майко? Не искаш ли да си починеш? Добре ли си с кръвното? Нали ти падаше от време на време.
        МАЙКАТА. Не ми трябва почивка. А ти? Не си ли гладен? Ако искаш ще направя една торта. Само за теб.
        ДАНИЕЛ. Можеш да ми я направиш някой от следващите дни. Сега поседни.
        МАЙКАТА. Да седя? Ама ти се върна...
        ДАНИЕЛ. Върнах се. Седни.
        МАЙКАТА. Докато те нямаше, не съм правила торта. В началото пробвах веднъж, два пъти, но не беше същото.
        ДАНИЕЛ. Аз други торти не обичам, само тортата на майка.
        МАЙКАТА. Утре, още утре ще направя една торта и така ще отпразнуваме завръщането ти.
        ДАНИЕЛ. Добре, майко.
        МАЙКАТА. Докато те нямаше, когато се чувствах сама си спомнях как преди се връщаше от училище. Не просто се прибираше, направо нахълтваше вкъщи. Така обичах когато съм втора смяна, а ти първа, да проследявам твоето прибиране. Вратата се разтърсваше. В тези случаи не можех да ти се карам, че я затръшваш. Изтичваше в стаята си и хвърляше раницата на пода. Измиваше си ръцете в банята. Често след теб оставаха локви вода, които в бързината изплискваше на пода. На бегом влизаше в кухнята и сядаше да обядваш. Не беше ли така?
        ДАНИЕЛ. Понякога ми помагаше за домашните по математика. Математиката беше най-слабият ми предмет.
        МАЙКАТА. Никога нямаше търпение. Нахвърляше се върху задачите и често допускаше грешки. Така и не се научи на търпение... Краката! Моля те, Даниеле!
        ДАНИЕЛ. Ти винаги беше спокойна и последователно ми обясняваше задачите, дори когато се ядосвах.
        МАЙКАТА. Не трябва да се ядосваш.
        ДАНИЕЛ. Вече съм по-спокоен, майко.
        МАЙКАТА. Изглеждаш така... Веждите!
        ДАНИЕЛ. Няма как иначе. Особено кога –
        МАЙКАТА. Всичко с теб е наред, нали? Това завръщане е толкова неочаквано. Да не би да ти се е случило нещо в онзи град? Да не те е сполетяла някоя беда и сега да мълчиш, да не искаш да ми кажеш, за да не ме притесняваш? Каквото и да има, кажи ми! Винаги съм готова да те изслушам. Да ти помогна с каквото мога. Ще ми кажеш ли? Нали знаеш... Майките усещат. Чувствам, че нещо не е наред. Виждам те пред мен – един такъв възмъжал и пораснал. И ми е едно такова щастливо и хубаво вътре. И в същото време чувствам, че нещо не е наред.
        Пауза.
        ДАНИЕЛ. Всичко с мен е наред, майко. Наистина. Повярвай. Няма за какво да се притесняваш. Здравето ми е отлично, започвам работа след два дни.
        МАЙКАТА. Да не е някое момиче?
        ДАНИЕЛ. Няма момиче, майко. В момента няма момиче.
        МАЙКАТА. Да не е нещо с баща ти.
        Пауза.
        ДАНИЕЛ. Мисля, че се бяхме разбрали да не говорим за баща ми.
        МАЙКАТА. Значи със сигурност е нещо, свързано с него. Какво е направил този път? Виж, казвала съм ти толкова пъти... От този човек всичко може да се очаква.
        ДАНИЕЛ. Не е баща ми! Баща ми няма нищо общо!
        МАЙКАТА. Недей да криеш от мен.
        ДАНИЕЛ. Честна дума.
        МАЙКАТА. Тогава какво?
        ДАНИЕЛ. Няма нищо, майко.
        МАЙКАТА. Сигурен ли си?... Краката! Знам колко досадно е, Даниеле. Но наистина те моля. Краката. Недей да ги кръстосваш така...
        ДАНИЕЛ. Всичко е наред.
        Дълго мълчание.
        Ще отида да напазарувам. Нали обещах да сготвя. Какво ти се яде?
        МАЙКАТА. Каквото сготвиш?
        ДАНИЕЛ. Добре, ще бъде изненада.
        МАЙКАТА. Да ти дам ли парички?
        ДАНИЕЛ. Имам пари, майко.
        МАЙКАТА. Все пак си вкъщи.
        ДАНИЕЛ. Имам.
        Даниел излиза.
        МАЙКАТА. Трябва да разбера какво има. Нещо не е наред. Защо го крие? Ох... Как да го накарам да ми каже? Когато беше малък, всичко беше толкова лесно, а сега не знам как да го накарам да ми каже... Един млад мъж не изоставя кариерата си в града, за да се върне при старата си майка в едно малко, забутано градче. Може да са го съкратили. За последната година при нас колко хора съкратиха... Ако е това, добре. Само да не е болен. Но изглеждаше здрав, здрав. Сигурно е нещо друго. Защо не ми каза? По добре да ми беше казал, вместо да се притеснявам. Така ще му кажа. Кажи ми за мое успокоение. Каквото и да е, няма да е по-лошо от неведението. Само да ми каже и ще видим. Ще направим каквото трябва. Ох, какво ми стана. Нали трябваше да се радвам. Нали трябваше да съм щастлива майка, защото детето ми се върна. Аз вече си мислех, че никога няма да се върне. Че винаги ще остане в онзи град. Трябваше да празнуваме, да се радвам. А то какво излезе...
        Пауза.
        И не знам защо ми се струва, че дори в самия апартамент нещо не е както трябва. Че някой всичко е преподредил.
        Майката рови по чекмеджетата.
        Нищо не е на мястото си. Кой ми е бъркал в нещата?
        Пауза.
        Всичко е пренаредено. Къде са ми документите? В кое чекмедже бяха. Дали са си на мястото?... Слава богу. Тук са. Личната карта. Задграничният паспорт. Всичко е тук.
        А! Какво е това?
        Майката изважда лист хартия.
        Моят почерк. А въобще не си спомням за какво става дума. Как съм успяла да забравя? (чете от листа) Аз долуподписаната Симона Долапчийска желая, ако състоянието ми се влоши да бъда вкарана в старчески дом и да завещая имуществото си на сина си Даниел Долапчийски…
        Дълга пауза.
        (изпуска листа на земята) Какво е това? Аз… Аз… Нищо не си спомням… Нищо… Не може аз да съм го писала?... Но това… Това е моят почерк… Какво става? Какво става?... Не… Аз… Моят почерк… Това не може да е истина… Боже... Истина е… Боже… Боже… Боже…

 

 

 

 

 

        ТРЕТО ДЕЙСТВИЕ

 

        От момента на излизането на Даниел до момента на неговото връщане са минали няколко минути, дни, седмици, месеци.

 

        Даниел отваря вратата. В ръцете си държи две торби с покупки.

 

        МАЙКАТА. Даниеле. Ти ли си, мамо?
        ДАНИЕЛ. Аз съм, майко. Прибрах се. Взе –
        МАЙКАТА. Я дай да те гушна, детенцето ми.
        ДАНИЕЛ. Гладна ли –
        МАЙКАТА.Толкова ми липсваш.
        ДАНИЕЛ. Мислех да сго –
        МАЙКАТА. Моето момче!
        ДАНИЕЛ. Нямаше си –
        МАЙКАТА. Моето голямо момче!
        ДАНИЕЛ. Но аз –
        МАЙКАТА. Наистина, наистина ми липсваше.
        ДАНИЕЛ. Току щ –
        МАЙКАТА. Липсваше ми!
        Пауза.
        ДАНИЕЛ (въздъхва). И ти на мен, майко.
        МАЙКАТА. Дай да те видя. Хубаво да те огледам.
        ДАНИЕЛ. Няма нищо за гледане, майко.
        МАЙКАТА. Заслабнал си.
        ДАНИЕЛ. Не съм. Не можеш да –
        МАЙКАТА. Как се храниш?
        ДАНИЕЛ. Както си ме учила.
        МАЙКАТА. Готвиш ли си?
        ДАНИЕЛ. Готвя си, майко. (Пауза.) И не съм отслабнал.
        Пауза.
        МАЙКАТА. Възмъжал си.
        ДАНИЕЛ. Всеки път казваш, че съм възмъжал. Но –
        МАЙКАТА. Съжалявам, че го повтарям, но като си спомня какво мъничко бебе беше. Наричахме те вързопчо. Беше едно от най-малките бебета.
        ДАНИЕЛ. Бил съм бебе, но сега съм –
        МАЙКАТА. И в детската градина беше един такъв слабичък.
        ДАНИЕЛ. Като фиданка? Или като –
        МАЙКАТА. Все се опитваха да те тъпчат повече, но ти така и не наддаде. Остана си слабичък. А сега си заякнал, брадата ти – набола.
        ДАНИЕЛ. Е, предполагам, че времето на девствените момчешки мустачки, които не ми даваше да обръсна, отдавна е отминало. И че –
        МАЙКАТА. Спомняш ли си, на десет ти бяхме оставили дълга коса и хората все казваха, че си хубав като момиченце. Ти много се сърдеше тогава, нали си спомняш?
        ДАНИЕЛ. Как да не си спомням? Ти не спираш да го –
        МАЙКАТА. В университета имате ваканция, така ли?
        Пауза.
        ДАНИЕЛ. Какво?
        МАЙКАТА. В университета? Имате ваканция и затова си дошъл?
        ДАНИЕЛ. Никаква ваканция нямаме!
        МАЙКАТА. Даниеле, да не си избягал от университета!
        ДАНИЕЛ. Да съм –
        МАЙКАТА. Като онзи път, дето беше избягал от училище...
        ДАНИЕЛ. Не, мамо. Не съм избягал. Завърших.
        Пауза.
        МАЙКАТА. Завърши?!
        ДАНИЕЛ. Да, завърших.
        Пауза.
        МАЙКАТА. Как съм успяла да го забравя! Остарявам, Даниеле. Все повече забравям.
        ДАНИЕЛ. Добре си за възрастта си, майко.
        МАЙКАТА. Завършил си, значи?
        ДАНИЕЛ. С отличен.
        МАЙКАТА. Браво, детето ми. Браво.
        ДАНИЕЛ. И няма повече да уча.
        МАЙКАТА. Нали искаше да продължиш и после да работиш като преподавател?
        ДАНИЕЛ. Промених си плановете, майко. Тази работа не е за мен.
        МАЙКАТА. И какво ще правиш сега? Да не искаш да кажеш, че тези четири години са били напразно?
        ДАНИЕЛ. Не, майко. Намерих си работа.
        МАЙКАТА. Наистина?
        ДАНИЕЛ. Добра работа?
        МАЙКАТА. Къде?
        ДАНИЕЛ. Тук, в нашия град.
        МАЙКАТА. Тук, в нашия град?
        ДАНИЕЛ. Да.
        МАЙКАТА. Не го вярвам.
        ДАНИЕЛ. По-добре повярвай. Връщам се за постоянно.
        МАЙКАТА. Това е толкова хубаво. Мислех, че завинаги ще останеш в големия град
        ДАНИЕЛ. Винаги съм искал да се върна.
        МАЙКАТА. Че какво ще правиш тук, няма ли да ти е скучно?
        ДАНИЕЛ. Не, мамо. Ще ми е точно толкова интересно, колкото в другия град.
        МАЙКАТА. Но тук няма много развлечения.
        ДАНИЕЛ. Не се нуждая от развлечения.
        МАЙКАТА. Ами средата? Ти вече си свикнал там...
        ДАНИЕЛ. Така и не успях да свикна там, майко.
        Пауза.
        МАЙКАТА. Чакай. Ти сега се прибираш. Не искаш ли да ти направя нещо за ядене. Не знам какво има в хладилника. Мисля, че вчера готвих зелен фасул.
        ДАНИЕЛ. Няма нужда, майко. Аз ще сготвя. Виж.
        Даниел повдига пликовете с покупките.
        МАЙКАТА. Нали наистина не смяташ да –
        ДАНИЕЛ. Подготвил съм се.
        МАЙКАТА. Но ти не –
        ДАНИЕЛ. Ще спретна нещо бързо и вкусно.
        МАЙКАТА. Нямаше нужда, наистина нямаше нужда. Една майка трябва да готви на сина си. Не е ли така?
        ДАНИЕЛ. И обратното важи.
        МАЙКАТА. А ти сигурен ли си, че си се научил да готвиш?
        ДАНИЕЛ. Да не мислиш, че те баламосвам?
        МАЙКАТА. Откъде да знам?
        ДАНИЕЛ. Ще си оближеш пръстите.
        МАЙКАТА. Сещаш ли се за буламачите? Веднъж на няколко месеца готвеше и с времето взе да наричаш манджите буламачи. Не се колебаеше да експериментираш с какви ли не съставки. Все ще забъркаш я доматена манджа с натрошена вафла, я омлет с шоколад. Предлагаше и на приятелите си, но само аз се осмелявах да ги дигустирам.
        ДАНИЕЛ. Като бях студент, трябваше да си готвя, майко.
        МАЙКАТА. Не стига, че пораснал, ами се научил и да готви. Виж го ти.
        ДАНИЕЛ. Сега се смееш, но после ще си оближеш пръстите. И ще –
        МАЙКАТА. Когато беше на пет, целият се беше омазал с торта.
        ДАНИЕЛ. Торта?!
        МАЙКАТА. Бях на работа, вече не мога да си спомня по какъв повод направих тортата. Оставих я да довтасва в хладилника, а ти да вземеш да я бутнеш и да я размажеш по пода. Заварих те да си облизваш ръцете. Не пръстите (смее се). Ръцете до лактите.
        ДАНИЕЛ. Веднага ме завлече в банята.
        МАЙКАТА. И пак се разрева. Като беше малък ревеше на поразия при всеки удобен случай.
        ДАНИЕЛ. Всички деца плачат понякога.
        МАЙКАТА. Но ти, Даниеле, ти ги надплакваше всичките. В детската градина се бяха уплашили от теб. Когато идвах да те взимам, направо те набутваха в ръцете ми.
        ДАНИЕЛ. Честно?
        МАЙКАТА. Само да те дръпнеха малко по-силно за ръката, ревваше. Добре, че бързо се отучи от този навик.
        Пауза.
        ДАНИЕЛ. Да взема да сготвя, а?
        МАЙКАТА. Остави. Седни да се видим. Кажи как си, не сме се виждали от толкова време. (Пауза.) И моля те, не си скръствай така ръцете. Само за това те моля! И не бърчи вежди, Даниеле. Точно като баща си!
        ДАНИЕЛ. Обаждах ти се веднъж седмично. Винаги знаеше какво се случва с мен.
        МАЙКАТА. Едно е по телефона... Друго е така...
        ДАНИЕЛ. Да, майко –
        МАЙКАТА. На живо –
        ДАНИЕЛ. Но все пак –
        МАЙКАТА. Ама къде ти е багажа? Не виждам раницата, нито сака. Само торбите с покупки.
        Пауза.
        ДАНИЕЛ. Не се тревожи за багажа. По-късно ще го донеса. При един приятел е.
        МАЙКАТА. Ама защо си го оставил при приятел като се прибираш вкъщи.
        ДАНИЕЛ. Той се връщаше насам с колата вчера. Беше по-удобно той да го докара. На мен не ми се мъкнеше. Аз пътувах с... автобус...
        МАЙКАТА. Защо и теб не те докара?
        ДАНИЕЛ. Аз не можех вчера.
        МАЙКАТА. Какъв е този приятел?
        ДАНИЕЛ. Добри, майко. Познаваш го.
        МАЙКАТА. От „В” клас?
        ДАНИЕЛ. Същият.
        МАЙКАТА. Майка му ми беше казала, че следва за лекар. Добра професия си е избрал. Аз така и не успях да стана лекарка. Опитах се веднъж, после се омъжих и нещата се промениха. Появи се и ти... По-добре беше да си гледам детето, отколкото да ставам лекарка. Не съм ли права?
        ДАНИЕЛ. Права си, майко. Права си...
        МАЙКАТА. Като заговорихме за приятелите ти, спомняш ли си Тошко? Какви приятели бяхте навремето! Тошко живееше допреди година тук, но и той си тръгна. Щял да работи в Англия. Сестрата на съпругата му работи там и им предложили да се преместят.
        ДАНИЕЛ. Знам за него. Видяхме се преди да замине.
        МАЙКАТА. Колко си играехте, като бяхте малки. Все бяхте двамата. И винаги ще измислите някаква дяволия.
        ДАНИЕЛ. Веднъж обявихме война на съседката от горния етаж, Дамянова, спомняш ли си? Завързахме дръжката на вратата й с въже към перилата на стълбите и тя не можеше да излезе. Накрая Георгиев й отвори.
        МАЙКАТА. На мен Дамянова открай време ми беше антипатична и само за пред нея се правех, че ви се сърдя, но всъщност бях с вас.
        ДАНИЕЛ. Не го показваше...
        МАЙКАТА. Нали бях родител...
        ДАНИЕЛ. Бях?! Майко!
        МАЙКАТА. Сам родител. Боже, защо баща ти ни напусна? Защо?
        ДАНИЕЛ. Мамо, моля те.
        МАЙКАТА. Защо ме молиш? Ти трябва да знаеш цялата истина за твоя баща.
        ДАНИЕЛ. По-добре да не гово–
        МАЙКАТА. За това как сега спокойно живее с втората си съпруга. За тяхното дете. Ти трябваше да си неговото дете, а не онова дете да взима мястото ти! Не разбираш ли? Той му дава това, което трябваше да дава на теб.
        ДАНИЕЛ. Предпочитам да не обсъж–
        МАЙКАТА. Той се грижи за него така, както трябваше да се грижи за теб. А в същото време се прави, че не те оставя, че те подкрепя, че мисли за теб. Това са празни приказки, ако питаш мен. Баща ти може да мисли само за себе си. Чуваш ли? За себе си. Но ти не искаш да видиш, не искаш да разбереш. По-лесно е да се заблуждаваш. Е, щом така искаш. Но да знаеш, че от този така наречен твой баща нищо добро няма да видиш. Запомни го. Нищо добро. Така, както аз не съм видяла нищо добро от него.
        ДАНИЕЛ. И вие сте имали своите хубави моменти, не можеш да отречеш. Разправяла си ми.
        МАЙКАТА. Какво са няколко хубави момента в сравнение с половин живот?... Не слагай така единия крак върху другия като баща си!
        ДАНИЕЛ. Моля те, майко. Хайде да не говорим за баща ми. Мисля, че се бяхме разбрали. Открай време го правиш. Не мога да слушам повече, разбираш ли? Вярно, и двамата сте направили грешки. Вярно, може да си права. Може той да не е цвете за мирисане. Но нищо добро няма да излезе от това постоянно говорене срещу него. Нищо добро...
        МАЙКАТА. Явно често се виждате с него. Може би той би те приютил, сега, като си се върнал? Защо не го питаш?
        ДАНИЕЛ. Майко, стига толкова. Стига за баща ми. Чуваш ли? Стига!
        МАЙКАТА. Добре, де. Добре. Преставам. Не знам защо така се палиш. Аз само искам да знаеш истината. Не трябва ли всеки човек да знае истината за родителите си? Не е ли така?... Ръцете! Даниеле... Моля те. Кажи ми!
        ДАНИЕЛ. Има много истини. Ти си имаш твоята истина. Той си има неговата истина. Нали затова не си говорите.
        Пауза.
        МАЙКАТА. Спомняш ли си Деница. Момичето, в което се влюби, когато беше в пети клас.
        ДАНИЕЛ. Спомням си я, майко. Спомням си и как баща ми ме взимаше на подбив.
        МАЙКАТА. На нас, родителите, само това ни остава. Да си спомняме. Да се връщаме в миналото. Да го изживяваме отново и отново. Да прехвърляме всеки ход, който сме предприемали. Да си спомняме и най-незначителните подробности. Ние живеем в миналото. За вас има бъдеще, за нас – само минало. И това ни удовлетворява. Има някакво успокоение в този факт. Миналото ни е напълно достатъчно. Ние сме изживяли това, което е трябвало да изживеем. И сега ни остава само това. Да се връщаме. Да прехвърляме страниците на живота си, докато...
        Пауза.
        ДАНИЕЛ. Аз ще взема да сготвя.
        МАЙКАТА. Недей още.
        ДАНИЕЛ. Време е.
        МАЙКАТА. Колко е часът?
        ДАНИЕЛ. Седем минава.
        МАЙКАТА. Чудно, а още не съм гладна.
        ДАНИЕЛ. Трябва да хапнеш нещо, майко.
        МАЙКАТА. Искам преди това да ми кажеш нещо.
        ДАНИЕЛ. Може ли да ти го кажа, докато готвя.
        МАЙКАТА. Седни малко тука, до мен... Краката!...
        ДАНИЕЛ. Какво има, майко?
        МАЙКАТА. Краката!
        ДАНИЕЛ. Майко?
        МАЙКАТА. Само за това те моля. Само за това. Не скръствай крака като баща си. Все едно него виждам.
        ДАНИЕЛ. Аз не съм баща ми!
        МАЙКАТА. Знам, но все пак...
        ДАНИЕЛ. Все пак?
        МАЙКАТА. Моля те...
        Пауза.
        ДАНИЕЛ. Какво искаш да ти кажа?
        МАЙКАТА. Даниеле, нещо не е наред.
        ДАНИЕЛ. Всичко е наред, майко.
        МАЙКАТА. Защо се връщаш така неочаквано.
        ДАНИЕЛ. Обадих се да ти кажа, забравила си.
        МАЙКАТА. Не съм забравила. Може ли една майка да забрави нещо подобно?
        ДАНИЕЛ. Напоследък забравяш много, майко.
        МАЙКАТА. Има нещо.
        ДАНИЕЛ. Няма нищо, майко.
        МАЙКАТА. Какво става? Кажи ми.
        ДАНИЕЛ. Нищо не се е случило, майко.
        МАЙКАТА. Не можеш да ме залъгваш вечно. Усещам, че нещо не е наред. Не крий от мен.
        ДАНИЕЛ. Добре съм, майко. Всичко с мен е наред. Просто трябваше да се върна.
        МАЙКАТА. Но аз много добре виждам, че има нещо. Че криеш. Сподели с майка си.
        Пауза.
        ДАНИЕЛ. Не знам защо си мислиш тези неща.
        МАЙКАТА. Не си мисля. Знам. Кажи ми.
        Пауза.
        ДАНИЕЛ. Няма нищо за казване.
        МАЙКАТА. Не можеш да криеш вечно от мен. От твоята майка.
        Дълга пауза.
        ДАНИЕЛ (въздиша). Добре. Ще ти кажа.
        МАЙКАТА. Какво се е случило? Защо се върна.
        ДАНИЕЛ. Ти, майко.
        Пауза.
        МАЙКАТА. Какво аз?
        ДАНИЕЛ. Болна си.
        МАЙКАТА. Аз, болна?
        ДАНИЕЛ. Преди няколко години ти откриха Алцхаймер. Отначало беше добре, после започна да се влошаваш. Аз живеех в града, но преди четири години състоянието ти се влоши. Върнах се да се грижа за теб. Не можех да те оставя. От две години всеки ден, когато се прибера от работа, ти си мислиш, че се връщам от града. Понякога си спомняш, че се бях хванал на работа, понякога си мислиш, че съм още студент. Провеждаме един и същ разговор, малко или много. Разказваш ми истории от детството, около петдесетина на брой, всяка от които съм слушал стотици пъти.
        МАЙКАТА. Аз...
        ДАНИЕЛ. Предпочитам да не ти казвам, че си болна, защото се разстройваш. Мислиш си, че ми пречиш на живота. Че спираш моето развитие. А не е толкова тежко. Всяка сутрин вкъщи идва медицинска сестра, която прекарва с теб деня. Тя добре те познава. И те пази.
        МАЙКАТА. От... какво?
        ДАНИЕЛ. Понякога ти се излиза. Не осъзнаваш, че си болна. Мислиш си, че всичко е наред. Че още ходиш на работа... На няколко пъти успя да излезеш и да се загубиш. Тръгваш към поликлиниката, но по пътя забравяш накъде вървиш... Един път беше паднала и сериозно се беше наранила.
        МАЙКАТА. Аз...
        ДАНИЕЛ. Състоянието ти ще продължи да се влошава...
        МАЙКАТА. Аз... Не... Боже...
        ДАНИЕЛ. Не мога да те изоставя.
        Пауза.
        МАЙКАТА. Ти няма да ме изоставиш, това ми е ясно. Но няма ли някакви места за хора като мен?
        ДАНИЕЛ. Има, майко. Когато болестта не беше напреднала се разбрахме когато не мога вече да се грижа за теб, да постъпиш на такова място.
        МАЙКАТА. Защо не си ме отвел още? Какво чакаш?
        ДАНИЕЛ. Има още седмици, може би месеци. Не си чак толкова зле.
        МАЙКАТА. Слушай.
        ДАНИЕЛ. По-добре си от други хора в същото положение.
        МАЙКАТА. Там ще ми е добре.
        ДАНИЕЛ. Оправяме се вкъщи.
        МАЙКАТА. И ти ще си по-спокоен.
        ДАНИЕЛ. Не мога да те пусна.
        МАЙКАТА. Сигурно не е лесно да се живее с човек като мен.
        ДАНИЕЛ. Ти си ме отгледала.
        МАЙКАТА. Не трябва да си причиняваш това.
        ДАНИЕЛ. Сега е мой ред.
        МАЙКАТА. Чуваш ли!? Не трябва да си причиняваш това!
        Пауза.
        ДАНИЕЛ. Спомняш ли си като ходихме на море, в онази база близо до Бургас, когато бях на осем? По цял ден ти лежеше на плажа, а аз се разхождах по плажа, играех си с другите момчета, събирах и ти носех миди.
        МАЙКАТА. Там ще има и други в моето състояние. И –
        ДАНИЕЛ. Ти редеше мидите по пясъка и всяка сутрин те бяха затрупани от пясъка. Излизахме на плажа към девет, девет и нещо.
        МАЙКАТА. Ще има специалисти, които –
        ДАНИЕЛ. Аз отивах да си играя с другите деца, а ти винаги беше направила по някой сандвич в повече. С кашкавал, маслини, краставица. Черпехме другите деца, понякога другите майки.
        МАЙКАТА. Те... Те... Ще знаят как да се грижат за мен. Нали –
        ДАНИЕЛ. Ти често се заговаряше с чуждите родители. Понякога ни оставяхте на плажа и отивахте до близкото капанче да пиете кафе.
        МАЙКАТА. Не трябва да го отлагаш повече, чуваш ли? Готова съм да постъпя още сега. На момента!
        ДАНИЕЛ. Вечерите те питах какво става с вкъщи, докато ни няма. Ти ми казваше, че докато двамата сме добре, вкъщи винаги ще има. Винаги ще има къде да се приберем. Винаги трябва да има място, казваше ми, където да можеш да се прибереш. И аз знаех, че това място ни чака. Че каквото и да става, ще се върнем в този апартамент и всичко ще се оправи.
        МАЙКАТА. След това ти четях Винету и заспивахме. Беше толкова хубаво.
        Пауза.
        ДАНИЕЛ. Ще взема да сготвя. Трябва да хапнем нещо. Крайно време е.
        МАЙКАТА. А аз по-късно ще направя торта. Да втаса до утре.
        ДАНИЕЛ. До половин час вечерята ще е готова.
        МАЙКАТА. Колкото по-дълго втасва, толкова по-вкусна става.
        ДАНИЕЛ. Умирам за една домашна торта.
        МАЙКАТА. Отдавна не сме вечеряли така, само двамата. Толкова е хубаво.
        ДАНИЕЛ. Не мога да ти опиша колко те обичам, мамо. Може да съм нервен. Може понякога да ти повишавам тон. Може без да искам да те обиждам. Но те обичам. С цялото си сърце. С цялата си душа… Мамо… Аз винаги ще съм твой син. Да, пораснах и понякога ми се иска да ме възприемаш като възрастен човек. Знам, че това е невъзможно. За теб винаги ще остана вързопчо. За теб винаги ще остана онова момче с дългата коса, което прилича на момиче. И ти винаги ще разказваш тези истории на приятелите ми и мен ще ме е срам. Защото тези истории са като снимки. Сега съм друг. Голям. Поочукан от живота млад мъж, който е поел отговорността да се грижи за най-скъпите си същества. Който не се колебае нито за миг, че за най-близките си човек трябва да е готов да даде всичко, всичко. Чуваш ли? Всичко! (Пауза.) Няма за какво да те лъжа, мамо. Понякога не ми е лесно! Никак! Понякога забивам нокти в дясното си бедро, само за да усетя, че съм жив. Че болката не ме е съсипала. Че съм още човек. Понякога стискам зъби така, че имам чувството, че ще ги счупя. Понякога ми е адски трудно да се държа спокойно с теб не защото не те обичам, а защото ми се налага да се блъскам с битовизмите по цял ден. Да търча и да псувам. Да изкарвам документи и да псувам. Да плащам сметки и да псувам. Понякога в подобни моменти ми се обаждаш ти. И не разбираш, че точно тогава аз съм на ръба. Аз съм в едно опасно състояние. Аз правя всичко възможно да остана човек в тези нечовешки, мрачни, отчаяни времена. Ти живееш в този апартамент. Аз живея в дива гора, обграден от мутри, корумпирани държавни служители, неработещи закони, нефункционираща съдебна система. Аз живея в държава, в която нищо не работи. Не знаеш колко е трудно да ти намирам лекарствата. Колко непосилно беше да намеря дом, в който някой ден да те вкарам, въпреки че бих усетил това като предателство спрямо теб. Ти не си ме питала дали съм добре или зле. Винаги си се грижила за мен. Винаги си бдяла над мен. Защото си майка. И аз искам като твой син да знаеш, че те обичам. Аз може да съм сопнат, избухлив. Може да приличам на татко… Но за разлика от него те обичам. Безпрекословно. Силно. Пълно. До крайност те обичам. И ще направя всичко, за да се чувстваш добре. Чуваш ли мамо? Мамо? Чуваш ли?
        МАЙКАТА. Всичко чувам, Даниеле. Всичко чувствам. Може и да не помня, че си се прибрал. Може постоянно да забравям и да те поставям в какви ли не ситуации. Трудно ми е да си го представя. Не мога да се видя отстрани. Нали... То и как да се види отстрани дърта склероза като мен. Но вярваш или не, аз чувствам? Усещам обичта ти на телесно равнище. Чувствам я тук, в корема си. Понякога засяда в гърлото ми. И ако се тревожа за теб, това е просто защото и из те обичам. И искам да си добре. И не искам да преча. Искам да живееш живота си. Да си свободен. Да летиш. Това искам. Аз никога не успях да полетя. Може би бях прекалено страхлива. Или се родих във времена, в които ни отрязваха крилата още в Майчин дом. Но аз виждам, Даниеле. Виждам, че ти малко по малко се издигаш от земята. Виждам, че си на прав път. И се радвам. Не мога да ти опиша колко се радвам. Каквото и да говоря, както и да се държа с теб. Аз съм горда. Каквото и да става с мен, ще съм щастлива, че съм отгледала дете като теб. Това е най-смисленото нещо, което съм направила през живота си. Най-смисленото нещо си ти! Помни го. Моля те. Помни го!
        ДАНИЕЛ. Никога няма да забравя мамо. А сега. Нека летим! Чуваш ли? Нека летим. Да оставим света да се върти. Да оставим съседите да убиват кучета. Да оставим всички спомени. Да станем леки като перце. И да летим. Чуваш ли? Да летим!

 

 

КРАЙ

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 24. февруари 2017 г.
г1998-2017 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]