Иван Димитров

драматургия

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен каталог

 

РАЗДЯЛА ОТ ПРЪВ ПОГЛЕД

 

Пиеса от Иван Димитров

 

Пиесата е сред петте номинирани в конкурса „Славка Славова“ - 2010 г.

 

 

        Действащи лица:

 

        БОЯН – опитва се да откаже хероина. Облечен е по домашно.
        КОСТА – актьор

 

        ПЪРВА ЖЕНА
        ВТОРА ЖЕНА

 

        Действието се развива в апартамента на Коста. Стая с минималистично обзавеждане – матрак на земята, стар компютър на малко шкафче, книги на купчинки и един стол. По пода са разхвърляни книги, използвани чинии и чаши, късчета хартия, огризки от ябълки.

 

 

 

        1.
        БОЯН седи на пода във видимо неадекватно състояние. За около минута той гледа в една точка отнесено, после пролазва до едната от купчинките книги.
        БОЯН (взима една тънка книга в ръка): Книги... Задръстил е главата си с книги, с чужди думи, с измислени диалози. И толкова се е вживял, че ги има за истински.
        Боян се изправя с книгата в ръка.
        БОЯН (смее се истерично и докато говори подмята тънката книжка в ръцете си): Има ги за истински, представи си! Има за истински думите, най-вече когато са изписани, но думите не са истински. Думите са тези, които лъжат. Те са най-големите лъжци. Обичат да те подвеждат. Разкарват те за носа накъдето си искат само и само за да им се довериш, да си помислиш, че ти си водачът и те вървят зад теб и те следват като вярно псе. Но през цялото време те чакат и когато се оголиш, в първия момент когато се оголиш... Прас! Заковават те на място. Хората си мислят, че думите са техни слуги. Всъщност самите те са слуги на думите.
        Сяда отново, но веднага се изправя с книгата в ръце.
        БОЯН (натъртено чете откъс от книгата): Характерът е такова свойство, което показва предпочитанието, какво човек предпочита или избягва. Затова няма характер в речите, в които не личи или изобщо отсъства въпросът, какво предпочита или избягва говорещият. Мисълта пък е това, чрез което се посочва, че нещо е или не е, или чрез което изобщо се твърди нещо.
        (спира да чете)
        Думите в книгите обичат да се усукват. Когато се усучат достатъчно, те задушават.
        (продължава да чете)
        Четвърта от въпросните части е езикът. Според мене езикът, както се каза по-напред, е изразяването на мисълта чрез думи, което има еднакво значение и при стихотворната, и при прозаичната реч.
        Боян запокитва книгата в стената и сяда.
        БОЯН: При Мишо нямаше толкова книги. Не, че не четеше. Взимаше книги от библиотеката и редовно ги връщаше. Но не притежаваше книги, само книгите на баба му. Това са, обичаше да казва, на баба ми книгите. Завеща ми ги заедно с апартамента. Трудно е да се каже кое с кое върви: книгите с апартамента или апартаментът с книгите. Баба ми четеше много и нищо чудно, твърдеше той, да, нищо чудно нейн истински дом, особено в последните двайсет години от живота й, когато дядо ми беше починал, да са били именно книгите, не тази панелена кутийка. Това че баба ми е мъртва, казваше, не прави книгите мои. Независимо през колко ръце минават, книгите не сменят притежателя си. Те завинаги остават притежание на първия си собственик. Това е като любов от пръв поглед.
        Иззад сцената се чува отваряне на врата и трополене. Боян замръзва.

 

 

 

        2. Над Боян се е надвесил Коста. Боян пие чаша чай. Коста е изнервен.
        КОСТА: Бояне...
        БОЯН (захвърля чашата чай, скача и прегръща Коста): Радвам се да те видя, Коста. Вече си мислех, че няма да се върнеш и ще ме оставиш заключен.
        КОСТА: Че няма да се върна?! Няма да се върна в моя собствен дом!?
        БОЯН: Звучи смешно, нали?
        КОСТА: Да!
        БОЯН: Нали вися тук сам по цял ден. Без телевизор, на компютъра, обграден от всички тези... книги. Трябва, нали разбираш, трябва да си създавам колебания. Ще се върнеш ли или няма да се върнеш? Ще донесеш ли храна? В какво настроение ще бъдеш?
        Коста оглежда стаята. Не остава доволен от видяното.
        Когато си затворник, малките колебания са голяма тръпка в живота.
        КОСТА (не го слуша): Връщам се от втората си работа, не от работа, а от втората работа! Налага се да бачкам на две места и когато се прибирам, когато се прибирам... Имам нужда от почивка, от спокойствие. Не от... Какъв хаос?! Прибирам се и ме очаква хаос. (на себе си) И ме очакваш ти.
        Коста крачи нервно из стаята.
        Живееш вкъщи от месец, правя ти услуга. Помагам, защото си закъсал, не ти искам никакви пари и няма да ти поискам, разбираш ли? Хич не се и опитвам да те дразня, ако така си мислиш. Разбираемо е да нямаш пари в твоето положение, Бояне. Разбираемо е никой да не иска да те прибере. Имал си кофти периоди, крал си, завличал си приятели, докато не ти е останал никой. И от мен си крал, но ми е все тая. Всички са страхливци. Страх ги е, че ще те вкарат в апартамента си, а ти в един момент ще си биеш шута, завличайки каквото можеш.
        БОЯН: А Мишо?
        КОСТА: Мишо?
        БОЯН: Да, Мишо. Мишо, ето това е приятел. Винаги ще ти помогне, ще ти влезе в положението. И няма да задава въпроси.
        КОСТА: Мишо си отиде. Отиде си! Взе си нещата и замина в Австралия при техните. Толкова време не го направи – те бяха там, той беше тук, скайпът беше между тях, но накрая се предаде и си тръгна.
        Пауза.
        БОЯН: Той не се предаде, просто си тръгна. Тръгна си без да се предава. Предаването няма нищо общо с тръгването.
        КОСТА: Да кажем тогава, че му омръзна.
        БОЯН (апатично): Сигурно. Щом казваш .
        КОСТА: Чуй се как говориш.
        БОЯН: Как? Говоря напълно нормално. Прицелвам се с поглед, отварям устни и пропускам звуците през тях. Добър стрелец съм.
        КОСТА: Чуй се, де! Като говориш, не се чуваш. Безизразен си, апатичен. В гласа ти няма живот, колкото и да се преструваш.
        БОЯН: Все ми е тая.
        КОСТА: Все ти е тая!? Сигурно и кочината, дето си направил, трябва да докаже, че ти е все тая. Можеше да пуснеш поне една прахосмукачка, ебати!
        Коста обикаля изпитателно стаята. Боян продължава невъзмутимо да пие чай.
        Всичко е в хартийки и трохи от препечени филийки, които хрущят под чехлите. По пода се въргалят мръсни чорапи (с израз на погнуса вдига един мръсен чорап). Зарил си матрака с цял куп твои дрехи. Не е сложно да подредиш, да приведеш къщата в приличен вид, дори да не ти харесва. Ей така, да направиш нещо за мен. Да избършеш прахта. Да измиеш чиниите, с които си зарил цялата мивка.
        БОЯН (небрежно): Моля те, говори малко по-тихо. Не забелязваш ли, че крещиш, Коста. Държиш се като типичен актьор.
        КОСТА: А ти се държиш като пълен гъз, Бояне. Чудесно знаеш, че цяла сутрин съм на репетиции, следобеда отивам на работа в магазина, оттам на представление. Прибирам се в десет часа. В десет часа, а утре пак съм на репетиции, пак съм в магазина, е, представление няма да имам, но ще работя допълнително в магазина и вечерта ще се виждам с Мария, с която напоследък, особено откакто си вкъщи, изобщо не се виждам често.
        БОЯН: За това, че нямаш време, сам си си виновен. Така ти харесва. А Мария, Мария наистина е страхотна, копеле, и трябва да й обръщаш повече внимание, че ще вземе да ти избяга. Жените обичат да бягат. Дори от рая бягат. Това е в кръвта им.
        КОСТА: А какво правят мъжете?
        БОЯН (смее се): Как какво? Бягат след жените.
        Кратко мълчание.
        КОСТА: Знаеш ли, Никола, все ми е тая, че нямам свободно време. И да имам, нямам за какво да го губя. Но да ти чистя в свободното си време? Ще си чистиш сам! Виждам, че си свикнал да живееш в хаос, но сега си в моята къща и ще се съобразяваш с моите правила. Не мога да живея в кочина. Хайде сега, започвай да чистиш.
        БОЯН (смее се): Няма. Чуваш ли, няма.
        Коста хваща Боян за ръкава и го разтърсва.
        КОСТА: Ставай!!!
        БОЯН: Остави ме на мира! Не те слушам и никога няма да те слушам. Да не си ми баща? Аз и баща си не слушах. Напоследък не ми харесваш. Любимото ти занимание е да порицаваш. Сто процента в театъра винаги ти дават ролите на порицатели. Роден си за порицател.
        КОСТА: Тогава изчезвай! Чуваш ли, изчезвай!
        БОЯН: Изчезвай, изчезвай... А ако съм изчезнал вече, а? Ако съм изчезнал? (избухва в смях)

 

 

 

        3.
        Двамата са на предишните си позиции. Коста се приближава рязко към Боян.
        КОСТА (разтревожен): Чакай малко, дай да ти видя очите! Не се дърпай, само един поглед. В този сумрак нищо не мога да видя. Защо не си светнал лампата? Забравих, не обичаш светлината. Направо я мразиш. През деня пердетата винаги са спуснати, а вечерта единствените светлинки в стаята са малката нощна лампа и екрана на компютъра. Но сега ще светна, за да погледна.
        Коста светва лампата на пода и се връща при Боян.
        Дай да видя. Не ми изглеждаш добре. Да не си...?
        Мълчание.
        Идиот, тъпо копеле, нещастник, гнус ме е от теб, наистина ме е гнус. Само ми кажи! Друсал ли си? Друсал ли си се днес?
        БОЯН: Дали съм се друсал? Не можеш ли сам да познаеш? Живеем заедно цял месец, би трябвало веднага щом ме видиш, щом погледнеш в очите ми, да познаеш. Бъди по-наблюдателен! Актьорите не наблюдават ли различните типове поведение, за да могат да ги възпроизвеждат по-точно? Е, ти никога не си разбирал от наркотици, с изключение на трева, разбира се. Но съм загрижен за теб. Как ще играеш надрусан, ако някой ден ти се наложи? Ето, ще си навия ръкавите и на двете ръце, а ти трябва да гледаш за мъничка дупка от убождане. (избухва в неконтролируем смях) Но дупката може и да не е на ръката, не е задължително да е на ръката. Може да е на крака, или другаде. Мога да я скрия от теб като едното нищо. Лесен си за мамене, прекалено доверчив си.
        КОСТА: Казвай, друсал ли си се?!
        БОЯН: Познай де, моля те. Няма да е интересно да ти го кажа в прав текст.
        КОСТА: Друсал си, копеле такова! Друсал си... Чист беше почти четири седмици, нали те държа заключен в шибания си апартамент, уж за да не се изкушаваш. И двамата да знаем, че няма опасност. Излизаш само с мен, извеждам те като кученце. Когато се наприпкаш, те прибирам, храня те, давам ти да пиеш.
        Кратко мълчание.
        Друсал си две години, не толкова дълго, но за да се откажеш, ти трябва воля, пич. И как го направи? Беше си скътал хероин за кофти моменти или успя да се свържеш с някой дилър?
        БОЯН: Има ли значение? Станалото-станало, друсан съм и точка.
        КОСТА (ядосано): Много ясно, че има значение, защото независимо от това как си намерил дрога, това няма да се повтори. Ти самият ме предупреди да внимавам, каза, че ще се опиташ да ме излъжеш. Пък аз мислех, че щом сме минали абстиненцията, няма проблеми... Най-тъпото е, че си в такова състояние, че вината директно отива при мен. Толкова си слаб, че не можеш да поемаш отговорност за нищо, дори за себе си. Оттук нататък ще те следя повече, копеленце такова, всеки път преди да излизам ще те преравям.
        БОЯН: Не си наблюдателен, Коста и няма как да го направиш като хората. Вчера, когато Тихо ни беше на гости, нито един от вас двамата не забеляза как отидох в банята с неговия джиесем. Гледах да съм максимално бърз, чух се с един дилър, разбрахме се да дойде късно сутринта. Исках да съм сигурен, че вече си излязъл. Той се появи. Аз пъхнах парите под вратата, той – хероина. И всички са доволни. Всички без теб, де.
        КОСТА: Но в друсането няма смисъл. Ти самият го каза. Толкова си го повтарял.
        БОЯН: Когато казваш нещо, Коста, си в правото си да се отречеш от думите си.
        КОСТА: Ти си глупак, не искам да говоря с теб.
        БОЯН: Не искаш да говориш. А да се посмеем? Не прави тъжни физиономии. На три започваме да се смеем така, че всички да ни чуят. Едно... Две... (Боян се обръща и тръгва към кухненският бокс) Къде тръгна? Три!
        Боян се избухва в смях.
        КОСТА (на себе си): Не е истина. Да се пази толкова време и с един замах да провали всичко. Защо ми трябваше да го държа заключен, щом и без друго успя да си намери хероин? Не, не... Трябва да... Но не мога... Ако сега се върне в тях, той пак ще... Продължаваме, продължаваме каквото и да става.
        БОЯН (смее се): Продължаваме ли? Да продължаваме тогава (той размахва в ръката си малко херметично затварящо се пликче). Да ти приготвя ли една дозичка? Само една, да имаш представа срещу какво се борим. Трябва да познаваш противника, не са ли ти казвали?
        КОСТА (протята ръка към Боян): Дай ми пакетчето!
        БОЯН: Ти пък, ще си го разделим като добри приятели, по братски. Не го взимай цялото за себе си. Не бъди егоист! Всеки ще получи по половинка и ще прави с нея каквото си иска.
        КОСТА: Дай пакетчето, Бояне!
        БОЯН: Не е честно да ми го взимаш. Аз за последен път... За последен път се... Но повече, няма повече... Няма...
        КОСТА: Какво си го стиснал? Ако е било за последен път ми го дай!
        БОЯН: То си е мое.
        КОСТА: Добре.
        Коста скача върху Боян, двамата падат на пода, боричкат се.
        Ще го...
        БОЯН: Не, ти...
        КОСТА: Пускай!
        БОЯН: Не дърпай така... Ще скъсаш пакетчето.
        КОСТА: Ако не искаш да го скъсам, пускай. Пускай, ти казвам!
        БОЯН: Какво ще го правиш? Не ти трябва.
        КОСТА: Как какво? Какво може да направи човек като мен с пакетче хероин?
        БОЯН: Не толкова силно.
        Боричкането свършва. Коста тържествуващ скача от земята, вдигайки пакетчето с хероин в ръката си.
        Върни ми го!
        Коста се запътва към пространството зад сцената, което е скрито от погледите ни. Боян го следва, опитва се да измъкне пакетчето от ръцете му, но Коста умело отблъсква опитите му.
        КОСТА (преди двамата да се скрият от погледите на зрителите): Да ти го върна!? След целия този цирк? Ти наред ли си?
        Двамата изчезват отзад, чува се отваряне на врата.
        БОЯН: Не, не там!
        Разнася се звук от пусната тоалетна и двамата бързо се връщат на старото място в мълчание. Те сядат на пода и се гледат мълчаливо.
        Току що пусна 50 лева в тоалетната.
        КОСТА: И повече съм пускал, по един или друг начин.
        БОЯН: Материалът си струваше.
        КОСТА: Не, не си струваше!
        БОЯН: Ами ако сега започна да изхвърлям нещата ти през балкона. Това как ще те накара да се почувстваш?
        КОСТА: Изхвърляй. Единствените предмети, на които държа са падали от по-голяма височина, когато се разделяхме със Зоя. Няма такава жена, темперамент, красота, поведение. Е, по едно време темпераментът ми дойде в повече и й казвам, че не издържам, разделяме се и толкова. И тя полудява. Какво ли не каза, какво ли не хвърли – аз само стоя и гледам, не мога да я обуздая. На нея й трябва не мъж да я гали, а да й държи здраво юздите, да я пази от лудостта.
        БОЯН: И мен трябва някой да ме обуздава, но теб очевидно не те бива за тази работа.
        КОСТА: Теб, Бояне, трябва някой да те счупи от бой. Да те рита, докато не ти избие идиотщината от главата. Ама много да те рита, с часове...
        БОЯН: На това ли му викат оздравителен бой?
        КОСТА: Ако спреш да друсаш – да. Продължиш ли, е просто бой.
        БОЯН: Жалко.
        КОСТА: Били ли са те?
        БОЯН: Неведнъж.
        КОСТА: Заслужава ли си? Имам предвид... за едното друсане.
        БОЯН: Всички се друсат по свой си начин Коста. И е смешно, когато се правят на шокирани от хероина. Хероинът е нищо. Има естествени дроги, такива дроги, които са в главата ти. Какво могат да ти причинят и представа си нямаш! Знаеш ли, друсането е нещо индивидуално, то изразява вътрешния свят на човека. Друсането е откровено, до болка откровено. Откровено като поезия. Друсането е дълбаене в себе си, а всяко дълбаене в себе си е и разпадане. Затова отричат друсането. То е опасно, защото губиш себе си, за да спечелиш себе си... завинаги.
        КОСТА: Добре, тогава друсай се. Друсай се със светлина, със смях, с каквото искаш се друсай. Само да не е хероин, защото той те убива.
        БОЯН: Ти също се друсаш, Коста. Даже често прекаляваш. Да ти кажа ли с какво се друсаш?
        КОСТА: Аз знам.
        БОЯН: Друсаш се с театър, копеле. Продължаваш да играеш, въпреки че реално печелиш от другата работа, от това че си управител в оня магазин, защото реално не печелиш от театъра. Зарежи театъра, копеле.
        КОСТА: Не разбираш нищо от изкуство... Нищо не разбираш.
        БОЯН: А трябва ли?
        КОСТА: Изкуството е да даваш.
        БОЯН: За да даваш е нужно и да взимаш понякога.
        КОСТА: Отклоняваш разговора, опитваш се да избягаш, не ти се говори за теб самия, а ти си човека с проблема. Ти си този, който се друса и иска да откаже хероина.
        БОЯН: Всеки мъкне своите проблеми, Коста. Аз съм лесен. Една спринцовка и няколко грама материал. Колко му е? С толкова багаж и до морето пеш мога да стигна. Но ти си помъкнал това животно, театъра, и никъде не можеш да мръднеш.
        КОСТА: Кажи ми защо се надруса?
        Боян мълчи.
        Опитвам се да си го представя.... Дойде тук с идеята да не се друсаш, помоли ме, разбрахме се и така нататък. Единствената ти работа беше да не друсаш. Да седиш вкъщи по цял ден и да не друсаш. А ти се издъни!
        БОЯН: Какво да ти кажа? Отвращение, копеле. Понякога съм изпълнен с отвращение до такава степен, че единственото, което ми помага, е да се надрусам.
        КОСТА: Това звучи плоско и прекалено пънкарско за теб.
        БОЯН: Какъв ти пънк, копеле? Това е борба със съществуването.
        КОСТА: Сега пък стана екзистенционалист...
        БОЯН: Екзистенционалистите, Коста, са нереализирани наркомани. Не съм ги чел сериозно, общо-взето съм преглеждал някакви книги, но го знам със сигурност. Нереализирани наркомани... Вземи погнусата на Сартр, например. Ти какво си мислиш? Че тя, погнусата, изчезва веднага, щом инжектираш хероина във вената, няма по-лесна формула от тази. Но те, екзистенционалистите, така и не са го разбрали тоя номер. Или не са искали да го разберат. Наркотиците са бягство, вероятно са си мислели, не решение. Но бягството е и решение... И решение... Решение, което може да продължи с години.
        КОСТА: Бягството към саморазрухата ли е решение, а?
        БОЯН: Саморазрухата не е нещо лощо, това е изтъркана идея. Саморазрухата е откровеност, копеле. Саморазруха е когато признаеш, че образът ти в огледалото, мургавото лице, слабото тяло, гъстата кестенява коса, са временни. Мургавото лице ще се изсуши и ще се сбръчка. Тялото ще надебелее. Част от косата ще опада. Ще станеш грозен, адски грозен. И единственият начин да преживееш своето бъдещо отражение в огледалото, единственият, чуваш ли, ще е да станеш много нещастен.
        КОСТА: Зададох ти въпрос, Бояне! Но ти постоянно обръщаш разговора към друго.
        БОЯН: Той се обиди! Недей така, скъпи. Приемаш го прекалено лично. Не мога да си следя мисълта, камо ли твоята. Какъв беше въпросът?
        КОСТА: Защо се надруса, копеленце наркоманско? Това те попитах.

 

 

 

        4.
        БОЯН: Мисля, че имам сериозен проблем с града, Коста. Как да ти го обясня? Градът е надрусващо място, атмосферата му те подтиква да... Не... Ти не си друсал и не си го усещал. Добре, ето така става... Нали се опитвам да се откажа от девет месеца. Първо живях на село в къщата на един приятел. Изкарах там четири месеца. Четири месеца на село са супер много време, може би година градско време, поне за мен. И през цялото време мисълта за херца дори не ми мина през главата. Може би така беше най-добре за мен, но не издържах и се върнах в града. Когато си израсъл в града, не можеш да избягаш от него. Гравитацията рано или късно те връща. В града се надрусах на два пъти, не без угризения. Чувствах се адски виновен и адски тъпо, но това не ми попречи да се надрусам по инерция. Тогава си казах, виж, пич, нищо не правиш така и заминах на море. Бях на море за още два месеца. Връщах се вкъщи на три пъти, но за малко, да не се изкушавам. После нямаше как да стоя повече, реших да си търся работа, върнах се... И се надрусах... Работа така и не намерих. Като видях, че пак ще започна, ти звъннах и оттам нататък е ясно.
        КОСТА: Не мога да преценя кога ме лъжеш и кога – не. Но дори да говориш истината факт е, че и така, със заточение, не се получава щом отново се надруса.
        БОЯН: Знаеш ли какво, утре заминавам. Сам ще се преборя с хероина или ще пукна. Сам каза, че прехвърлям отговорността върху другите, може би е време да остана сам.
        КОСТА: Сам?
        БОЯН: Сам, да. Сам!
        КОСТА: И къде ще отидеш?
        БОЯН: Не знам. Не успях на село, не мога и в града, сигурно ще се кача в планината.
        КОСТА: В планината?!
        БОЯН: Да, в планината. Ще се хвана да работя в някоя хижа, ще остана месеци. През лятото ще готвя супи за гостите, ще пера и гладя чаршафи, ще изкачвам планински върхове. С месеци няма да виждам приятели.
        КОСТА: Ти нямаш приятели.
        БОЯН: Бях забравил. Е, това прави всичко по-лесно.
        КОСТА: В планината? Забрави. Сам не си в състояние да... Изобщо как си го представяш?
        БОЯН: Такива като теб ме докараха дотук, Коста. Неверници! Подкрепи ме, кажи ми, че вярваш в мен, че мога да се изправя сам срещу херцата. Излъжи ме ако трябва. Да, излъжи ме. Непременно трябва да ме излъжеш! Чуваш ли?
        КОСТА: Не обичам да лъжа.
        БОЯН: Трябва да се научиш, понякога е крайно необходимо.
        КОСТА: Когато трябва да даваш фалшив кураж на приятелите си ли?
        Пауза.
        БОЯН: Искам да се надрусам за последно, този път наистина. Започва да ме пуска, а така се бях нагърмял.
        КОСТА: Колко е часът?
        БОЯН: Един и десет.
        КОСТА: Заведението не предлага хероин толкова късно.
        БОЯН: Дилърите никога не спят.
        КОСТА: Но на мен ми е крайно време да си лягам.
        БОЯН: Лека, тогава.
        КОСТА: Утре ще излизам към обяд и ще говорим сутринта. Става ли така?
        БОЯН: Или ще говорим, или ще мълчим. Май няма какво друго да правим.
        КОСТА: Добре, ти ще мълчиш, а аз ще говоря.
        БОЯН: Или двамата ще говорим един през друг.
        КОСТА: Лягам.
        БОЯН: Окей.
        КОСТА: Но преди това ще те излъжа. Казвам ти лека нощ, а няма да е лека.
        БОЯН: Лека.
        Коста оправя леглото, струпва дрехите на стола, пъха се под завивките. Затваря очи, но не заспива. Отваря ги отново и гледа в тавана отегчено. После се измъква от завивките, става, придърпва лампата, взима една книга от купчинката с книги до леглото и се зачита. През това време Боян отива до кухненския бокс и донася пакетчета чай и кана с топла вода. Пуска едно пакетче чай в чашата и внимателно го залива с вода. Когато Коста започва да чете, той сяда на компютъра. Пръстите му тракат по клавиатурата няколко секунди. Той става, намира отнякъде пакет с обикновени вафли и задълбочено започва да чете нещо от монитора, да пие чай и да хруска една вафла.

 

 

 

        5.
        Коста спи. Боян се е легнал на пода и се върти в пристъп. Той става, тършува из стаята, търси хероин. После отново пада на пода. Взима книга в ръка, но я хвърля. Изтичва до кухненския бокс и се връща оттам с чиния с ябълка и малко ножче в ръка. Оставя чинията на пода, вдига само ябълката. Посяга да отхапе от нея, но в последния момент се отказва и я оставя да се изплъзне от ръката му. Когато ябълката пада на земята, той я настъпва с крак. Поглежда към спящия Коста, хваща малкия нож и се запътва към Коста. Спира се. Поглежда ножа в ръката си, после към Коста. После към ножа и пак към Коста. Сяда на земята.

 

 

 

        6.
        Боян е на себе си. В този момент трябва да разберем, че досега той е бил съвсем друг човек. Боян става от пода, отива до компютъра, после до кухнята. Изведнъж спира. Все едно за пръв път забелязва спящия Коста. Гледа го известно време, след това се връща пред компютъра.

 

 

 

        7.
        Боян все още е зад компютъра. В леглото Коста започва да се върти.
        КОСТА (унесено на сън): Остави ме Стан. Остави ме. Пусни ме.
        Коста се бори насън.
        БОЯН (става от компютъра): Интересно, досега не е бълнувал.
        КОСТА: Защо си ме хванал така, Стан. Твърде силно стискаш. Казах ти, трябва да продължа напред, а ти си се вкопчил в мен, както самият аз се бях вкопчил в теб преди време. Нали затова са приятелите. Но в един момент започнахме да си пречим.
        Боян се приближава до леглото на Коста.
        БОЯН: Какво ти става, Коста! Събуди се!
        Коста не се събужда.
        КОСТА: Стан, прекалено дълго бяхме заедно. Не се опитвам да избягам от теб. Това не е бягство. И за двама ни е добре, Стан. Не ревнувай. Няма други, след теб не може да има други. Ти ми беше първият, Стан! Искам да остана сам със себе си. А дори да има други някой ден, те ще стъпват на теб.
        Боян разтърсва Коста, но Коста не се събужда. Боян се върти из стаята.
        Коста продължава да бълнува, но сега гласът му е по-обработен, тъй като бълнува откъси от пиеси, в които е играл.

        Трябва да се видите с него.
        БОЯН: Прекалено е!
        КОСТА: Не, казва той, трябва да я питаш дали иска да ме види. Затова съм тук, да ви питам дали ще го приемете.
        БОЯН: Никога не съм виждал... Той сомнамбул ли е? Сомнамбул ли е човек, който бълнува или за да си сомнамбул, трябва да вършиш разни неща. Говоренето не е ли нещо? Не е ли по-трудно да говориш насън, отколкото да се движиш?
        КОСТА: Откъде да знам кой е? Знам само, че не иска дума да обели, не иска да се впуска в никакви разговори, само повтаря – излезе ли, излезе ли – това и нищо друго.
        Боян нервно трака по клавиатурата.
        Изобщо не знам какво да мисля... Мисля, че откачам.
        БОЯН: Ти ли? Ти ли откачаш. Ами аз, Коста?
        КОСТА: Дъх не ми дава да си поема. Само лежи там. В мрака, в тъмното. С часове.
        Боян скача на крака.
        БОЯН: Трябва да го събудя заради него и заради мен.
        Боян пристъпва бавно към леглото все едно се страхува от нещо, но Коста е притихнал. Боян се надвесва над него.
        Спря. Виж ти, спря. Само мен е чакал мръсникът!
        Боян стои на място все едно очаква във всеки момент Коста да продължи да бълнува, но това не се случва. Облекчен, той се запътва обратно към компютъра и сяда.
        КОСТА: Клепачите ти. Ние движим нашите нагоре и надолу. Наричаме го мигане. Това е като малка завеса, която се спуска и ни дава почивка. Всичко става черно; очите ти се навлажняват. Представи си колко успокоително, колко освежаващо е. Четири хиляди кратки почивки на час. Четири хиляди кратки отдиха – само си представи!... Значи това е идеята. Ще живеем без клепачи.

 

 

 

        8.
        Боян се затичва към Коста, хваща го с две ръце и го разтриса продължително. Коста малко по малко се събужда.
        КОСТА: Какво?... Какво?... Какво правиш, Бояне?
        БОЯН: Аз ли? Аз ли какво правя? Ти бълнуваше!
        КОСТА: Никога не съм бълнувал!
        БОЯН: Откъде знаеш щом го правиш докато спиш!
        КОСТА: Все някой щеше да ми е казал. Някоя, с която съм спал или някой, който е спал в същата стая.
        БОЯН: Няма значение дали си го правил преди или ти е за пръв път. Сега бълнува! Ето, казах ти го!
        КОСТА: И ти реши да ме събудиш?
        БОЯН: Ами откъде да знам? Искам да кажа, не знам дали бълнуването може да бъде опасно.
        КОСТА: Опасно?
        БОЯН: И малко се уплаших. Беше наистина странно.
        КОСТА: Това било! Уплашил си се.
        БОЯН (илюстрира думите си с действия като се мята по пода): Въртеше се ей така и първо говореше за някой си Стан, който те тормозеше. Пусни ме, викаше, пусни ме. Аз искам да си ходя. После ставаше дума за някаква откачалка, която лежи в тъмното и накрая за клепачи.
        КОСТА: За клепачи?
        БОЯН: Да, точно така. За клепачи...
        Боян се изправя от пода и сяда на леглото до Коста.
        БОЯН (загрижено): Добре ли си, Коста? Има ли нещо? Може би беше егоистично от моя страна. Имам предвид, натресох ти се тук с моите проблеми, без дори да те попитам имаш ли свои.
        Коста става от леглото.
        КОСТА: Храня се добре. Не съм боледувал от година. Дори ставам по-добър в театъра. Има ли нещо по-добро от това?
        БОЯН: Не знам, ти си човекът, който бълнуваше преди малко.
        КОСТА: Може би има само едно...
        Мълчание.
        БОЯН: Какво?... Кажи. На мен всичко можеш да кажеш. Нали знаеш, че на мен всичко можеш да кажеш?
        КОСТА: То е свързано с театъра.
        БОЯН: При теб всичко е свързано с театъра.
        КОСТА: Точно това е. Всичко е свързано с театъра. Дори в магазина... Работя в магазина с ясната представа, че го правя за театъра. Правя го, за да мога да си позволя да играя. А когато играеш... Това е, което исках да ти кажа. Когато играеш, Бояне, всичко започва да ти прилича на игра. Това не е постоянно състояние, би било лудост, ако беше така. По-скоро идва на проблясъци. Правиш нещо и в следващия момент те цапва мисълта: не се ли намирам на сцената? Да, може би аз седя в любимото си кафене на Раковска, но не съм ли едновременно и на сцената? Подобни проблясъци са особено опасни на публични места, където винаги се намира някой, който да те разпознае. (умишлено фалшиво) Костадин Димов, Вие ли сте? Така се радвам! Не мога да Ви сбъркам с друг. В „Стаята”, как само играехте в „Стаята”! А в „При закрити врати”! Просто нямам думи! Подобни реплики потвърждават усещането, че се намираш на сцена. А това усещане е изключително реално и това е най-страшното. Когато ти казвам, намирам се на сцена, ти вероятно си представяш поведението на актьора. Мислиш си как животът за актьора е сцена и подобни глупости.
        БОЯН: Да. Тъкмо това си помислих.
        Коста обхожда с поглед стаята.
        КОСТА: Но аз имам предвид едно наистина реалистично усещане. По дяволите. Виж къде се намираме. Огледай се много внимателно. Не ти ли се струва фалшиво?
        БОЯН: Фалшиво? Какво искаш да кажеш с фалшиво? Всичко тук е от истинско по-истинско, с изключение може би на книгите. Те по принцип не са истински.
        Коста продължава да се оглежда.
        КОСТА: Виж каква оскъдна сценография!
        БОЯН: Сценография ли? Това е апартаментът ти. Намираме се в твоя апартамент!
        КОСТА (отива до ръба на сцената и се вторачва в публиката): Почти виждам публиката. Залата е неголяма. Седалките са големи и червени. Цялото внимание е насочено към нас. Особено сега, когато разбрахме за съществуването им!
        БОЯН: Там има стена! Зяпнал си стената!
        КОСТА: Естествено, че е стена! Нали сме влезли в роля!
        БОЯН: Стена е! Стена!
        Коста гледа предизвикателно към публиката.
        КОСТА: Ей, вие там! Доставяме ли ви удоволствие! Поне това искаме да разберем. Доставяме ли ви удоволствие, шибани воайори такива! А ако ние ви изкараме тук и започнеме да ви зяпаме? На седалките е удобно, о-о-о, удобно е на седалките. Ама друго е да си тук! Вие...
        Боян хваща Коста и го задърпва към леглото.

 

 

 

        9.
        Сутрин. Коста се събужда и се оглежда. Боян седи зад компютъра.
        КОСТА: Добро утро.
        БОЯН: Добро утро. Как си? Уплаших се за теб вчера. Ти веднага заспа, а аз си казах, ето, това момче е на крачка от лудостта, дали не трябва да направиш нещо за него?
        КОСТА: Не се притеснявай за мен. В перфектна кондиция съм. Бях малко преуморен, това е всичко.
        БОЯН: Преуморен? Изглеждаше наистина сериозно. Особено когато крещеше на стената. Копеле, имаш късмет, че съседите не викнаха полиция.
        КОСТА: Че защо им е да викат полиция?
        БОЯН: Ако някой ме събудеше с крясъци в три и петдесет сутринта, щях да викна полиция. Непременно щях да викна полиция!
        КОСТА: А ти? Лягал ли си изобщо?
        БОЯН: Дремнах два-три часа. Достатъчни са ми. Вчера сам каза, че нищо не правя. Беше прав, мързелувам по цели дни. Не се нуждая от сън.
        КОСТА: За вчера... Аз такова... Не исках да те обидя. Сигурно си се почувствал кофти. Още в театъра се бях изнервил и си го изкарах на теб.
        БОЯН: Сам съм си виновен, че се надрусах, копеле. Вчера след като си легна, херцата ме пусна и съвестта ми заработи. Какви неща си наговорих преди да те събудя, нямаш идея. Херцата изтласква съвестта дълбоко, не я чуваш, забравяш за съществуването й даже. Нейното връщане е като удар по носа – първо не чувстваш болка, а носът ти кърви. Щом носът спре да кърви, идва болката.
        КОСТА: Онова пакетче беше целият хероин, нали? Не скрил част от него някъде?
        БОЯН: Пакетчетата бяха две. Второто отиде в кенефа към два и половина сутринта. Бях на ръба, но се отказах.
        КОСТА: Сигурен ли си?
        БОЯН: Днес можеш да ми вярваш.
        Мълчание.
        Кафе?
        КОСТА: Да, мерси.
        БОЯН: Сега ще препека филийки. Гладен си нали?
        КОСТА: Да.
        Коста понечва да стане, но Боян го спира с ръка.
        БОЯН: Стой тук. Аз ще донеса всичко.
        Коста се облича. През това време Боян донася покривка, разпъва я и я слага на пода. После носи чиния с прясно препечени филийки, масло и сладко и кашкавал. Донася две чаши и кана с кафе.
        Исках да ти направя закуска в знак на благодарност за това, че ме понасяш. Не съм лесен съквартирант и го... разбирам.
        КОСТА: Нямаше нужда. Аз също не съм добър съквартирант.
        БОЯН: Но си вкъщи. Различно е.
        КОСТА: Може би не е толкова различно. Когато си лош съквартирант и живееш сам със себе си е доста изнервящо!
        Боян сяда на земята пред покривката. Коста също.
        БОЯН (налива кафе в чашите): Вчера си мислех за това, което каза.
        КОСТА: За кое?
        БОЯН: Че трябва да измислим нещо. Не можем да разчитаме само на това, че не мога да излизам никъде. Това не действа.
        КОСТА: И?
        Започват да се хранят.
        БОЯН: Преди да легна се чудех какво да направим. Трябва да се зарибя да правя нещо. Това ми се струва най-разумно. Нуждая се от дейност, която да отвлича вниманието ми...
        КОСТА: От някакво хоби?
        БОЯН: Хоби!? Не мога да я понасям тази дума. Хоби!
        КОСТА: Просто някаква дума. Добре, щом не искаш да я чуваш: нуждаеш се от нещо, което да гълта по 3-4 часа на ден, че и повече.
        БОЯН: Прекалено несериозен съм, не мога. Хвана ли да върша нещо не издържам и седмица и го сменям с друго.
        КОСТА: Прави по няколко неща наведнъж. Така по-бавно ще ти омръзнат.
        БОЯН (отпива кафе): Опитвал съм какво ли не, копеле, и не става. Мразя се за тази непостоянност. Не се мразя единствено когато съм надрусан.
        КОСТА: И какво ще правим? Няма да откажеш хероина? Натам вървят нещата, така ли?
        БОЯН: Накрая го измислих!
        Няколко секунди мълчание.
        За да откажа дрогата, трябва да се влюбя!
        КОСТА: Да се влюбиш!?
        БОЯН: Да се влюбя, да мисля само за НЕЯ. Да се питам как да я заговоря, какво да й кажа, дали да я целуна или да изчакам подходящия момент, знаейки, че подходящ момент никога не идва, че всичко зависи от мен, от решителността ми. Да живея седмици с тези мисли в главата си, дори вече да сме заедно, защото съм изтъкан от нерешителност и съмнения. В такъв случай няма и да пипна хероин.
        КОСТА: Да кажем, че това е начинът. И как точно планираш да се влюбиш, като седиш по цял ден затворен тук. Да не предлагаш да те развеждам и да оглеждаш женски, докато си харесаш?
        БОЯН (отхапва от препечената филия, клатейки глава): Не, не...
        КОСТА: Или запознанство по интернет? Недей, прекалено е декадентско. Ти си свестен тип, не си търси жена по интернет.
        БОЯН: В никакъв случай. Мислех си за нещо по-така.
        КОСТА: По-така?
        БОЯН: За любовно писмо...
        КОСТА: Какво писмо!?
        БОЯН: Ще напиша любовно писмо до всички момичета... До всички, чуваш ли, а ти ще го ксерокопираш и ще го разпространиш, където ти скимне. Важно е обаче да стигне до колкото е възможно повече момичета.
        КОСТА: И какво? Ще оставиш адрес, телефон, имейл и ще се надяваш?
        БОЯН: Ще посоча отсечка от улица и време – всеки ден между пет и седем в продължение на две седмици. Така ще имам и задача за деня, с други думи поне за две седмици няма да друсам. Как да се надрусаш, когато знаеш, че всеки момент можеш да срещнеш жената на живота си?
        КОСТА: Никоя няма да се навие. Едно е да си контактувате по телефон или по мейли, друго е да се вдигне и да дойде на твоето импровизирано... прослушване.
        БОЯН: Вдигане дотук? Ние сме в центъра, Коста. Мисли го по-скоро като отклонение от обичайния маршрут. Като излизане от релсите на всекидневието. Като преживяване, което без съмнение си струва. Стъпваш внимателно по тротоара, знаейки, че някой те наблюдава. Опитваш се да разбереш кой е, но по балконите са наизлезли всякакви хора. Лято е. Потни мъже пушат и зяпат. Жени простират. Дори плешивия слаб мъж с мустаците от петия етаж се надвесва от балкона, за да позяпа. Това е предизвикателство, защото ако написалият писмото не се разкрие, всичко е догадка.
        Коста спира да дъвче филията. Замисля се. По устата му плъзва усмивка.
        КОСТА: Разбирам.
        БОЯН: Това е идеята. Дори само заради цялата несигурност някой ще се навие.
        КОСТА: Да. Именно заради несигурността.

 

 

 

        10.
        Боян държи в ръката си писмото. Сам в стаята е.
        БОЯН: Отначало не знаех как да започна, какво да кажа. До онзи момент не бях писал истинско писмо. Опитът ми с писмата се изчерпваше до писма, които като малък пращах на баба и дядо и картичките до нашите от морето. Но това не бяха писма. Истинското писмо е любовното писмо. Писмо, изплетено от чувства, което се колебае между любовта и раздялата. Което се чака дълго, понякога с месеци и после също толкова дълго се препрочита.
        Коста влиза в стаята и сяда на пода.
        БОЯН (поглежда го): Защо не съм писал любовни писма досега ли? Обичал съм да, и как съм обичал! Но сякаш никога не е имало нужда. Изразявал съм любовта си с прегръдки, целувки и жестове, но те са преходни. Написаното остава след края, даже след новото начало, след безброй нови начала. Любовните писма са умиращ жанр като писането на хартия. Хората предпочитат да тракат на клавиатури и да съчиняват свръхкратки смс-и. Тракането по клавиатура и писането на смс-и са неангажиращи, затова и думите, които излизат от този кратък контакт на пръстите с пластмасовите бутони, са неангажиращи. Писането на хартия изисква внимание, специално отношение. Почеркът е непостоянен, наклонът и дребните орнаменти се менят с настроенията и крайният резултат се ражда разкъсван от тези настроения. На клавиатура не могат да се пишат любовни писма, поне не истински. Клавиатурата сама предразполага вместо любовно писмо да пуснеш няколко усмивки или линк към красиво порно. Красиво порно има, но е рядко срещано и няма нищо общо с любовните писма.

 

 

 

        11.
        КОСТА (към Боян): Една приятелка работеше в библиотека към университета за социални науки. Освен книги те събираха стари списания и парчета индивидуална история под всякаква форма. Портиерът на сградата имаше навик да обикаля по тавани в търсене на ценности. Веднага се изстрелваше от мястото си като чуеше, че на някой таван правят почистване. От време на време той им носеше находки, най-вече стари списания, тъй като вече знаеше, че в библиотеката се интересуват от тях. Един ден обаче се появил със синя пластмасова торбичка пълна с писма. Трийсетина писма, красиво изписани с писец, ако съдим по линиите, които избледняваха през няколко думи. Двугодишната любовна кореспонденция на една жена с друга жена от трийсетте години. Нямаше как да разберем дали са всичките, а и половината кореспонденция липсваше. От определени пасажи можеше да се разбере, че другата жена, получателката, е била объркана, несигурна и бавно се е отдръпвала. Към средата на кореспонденцията се появяваше мистериозна целувка и цели шест писма бяха посветени на нея, а към края се чувстваше безнадеждност. Някои от писмата бяха апликирани с цветя. Писането на любовни писма е изящно изкуство. Едно от най-изящните.
        БОЯН: Писмата престояли в библиотеката десетина дни, той ги прегледал прекалено бързо. Предполагал, че ще останат там, но портиерът си ги взел обратно. В онзи момент библиотеката не могла да си позволи тази покупка. На него парите му трябвали. А имат ли цена любовните писма? Той дълго щял да съжалява, че не им е отделил нужното внимание. Такъв шанс се появява веднъж в живота. Някой ден хората ще престанат да пишат любовни и ще отворят магазини, в които ще ги продават. Като в месарница се изправяш пред дебелата фигура на мустакат, потен мъж с нож за хартия в ръка, намираш с поглед стоката, внимателно я оглеждаш. Пет реда от това тук, само началото ми отрежете, нататък не става. Петнайсет реда от онова, другото. Не оттам, в средата е най хубаво. Краят на онова, третото. Последните седем реда. Авторът го бива в обобщенията. На едно място ли да ви ги сложа? Да, мерси. За тук или за вкъщи. За тук, за тук, казваш, вадиш химикалка и бял лист и започваш да преписваш, нали поне на пръв поглед не трябва да личи, че е снаждано.
        Коста става и излиза от стаята.
        БОЯН: Написах любовното писмо до непознатата с помощта на Коста. Нали е актьор, а актьорите се ориентират в любовта. Понякога преиграват, но това е неизбежно. По-добре да преиграеш, отколкото да не играеш изобщо.

 

 

 

        12.
        Коста и Боян са в стаята, в която цари все същия хаос. Мобилният телефон на Коста звъни.
        КОСТА: Долу!? Какво правиш долу? Качи се... Не искаш? Сърдита си? Идвам да те взема. Не мога да те оставя долу.
        БОЯН: Мария?
        КОСТА: Мария.
        Коста излиза.
        БОЯН (на себе си): Изглежда пак ще се карат. Защо хората трябва да са заедно, когато постоянно се карат? Може да се нуждаят от малко екшън, но точно такъв ли? Не могат ли да отидат да скочат с бънджи, да си направят пиъринг или по една татуировка. Вместо това се карат през няколко дни, цупят се, крещят си, затварят си телефона един на друг. Така доказват на себе си и на другите, че се обичат.
        Коста се връща сам.
        БОЯН: Защо си сам? Къде е Мария, не е ли с теб?
        КОСТА: Тръгна си.
        БОЯН: Как така си тръгна?
        КОСТА: Каза, че ме оставя на теб.
        БОЯН: На мен?!
        КОСТА: Покрай тази история с писмото, което писахме цяла вечер, съвсем забравих за срещата с нея. Тя чакала, чакала, и била сигурна, че съм забравил, затова дошла дотук да ми каже, че се разделяме.
        БОЯН: Това с разделянето не е сериозно, нали?
        КОСТА: Отдавна усещах, че ще се случи. В последните седмици, месеци чувствах напрежението от предстоящата раздяла. Спорехме за почти всяка дума, изпитвахме удоволствие в това да се караме.
        БОЯН: Не се ли карате откакто сте заедно?
        КОСТА: Винаги сме се карали, но не по този начин. Последните караници бяха особени. От пръв поглед беше ясно, че ще се разделим.
        БОЯН: Сега се чувствам виновен заради писмото.
        КОСТА: Търсехме си повод и това, че забравих за срещата, беше чиста формалност.
        БОЯН: Защо не се разделихте досега? Защо продължавахте да бъдете заедно, въпреки че знаехте, че ще се разделите?
        КОСТА: Труден въпрос. Предполагам, че е по-лесно да си с някой по инерция, отколкото да си сам. Въпреки че... Не знам... Напоследък имах чувството, че двамата се чувстваме самотни дори когато сме заедно.
        БОЯН: И сега?
        КОСТА: Чувствам се добре, а би трябвало да съм тъжен.
        БОЯН: В следващите дни ще си.
        КОСТА: Две години и накрая пак сам. С никоя не съм бил две години. В най-добрия случай съм изкарвал година и половина.
        Двамата са замислени и мълчат известно време.
        КОСТА: И? Какво правим с писмото? Как ще процедираме?
        БОЯН: Как така как да процедираме? Имаме го. Оттам нататък всичко е ясно.
        КОСТА: А как ще го размножим? На компютър ли ще го наберем или ще го преснимаме на ксерокс? Или ще го преписваш?
        БОЯН: Ако го наберем на компютър, няма да има лично отношение. С ксерокса е почти същото.
        Коста намира отнякъде бели листа хартия, дава ги на Боян. Боян търси подходящо място и когато го намира, сяда и започва да преписва.

 

 

 

        13.
        БОЯН: Преписах писмото двайсетина пъти, когато решихме все пак да направим няколко ксерокопия. Не изглеждаха зле. Ако знаеш какво искаш, нещата стават по-добре. Това не важи само за писмата.
        Кратко мълчание.
        На следващия ден разполагахме със седемдесет писма. Не ми се струваха достатъчно, а и преснимани не ми харесваха съвсем. Така че Коста разнасяше, а аз продължих да преписвам. Преписвах, преписвах.
        Кратка пауза.
        Той не се отклоняваше от маршрута си, но където и да отидеше, винаги се намираше някое момиче, на което тайно да подхвърли писмо. Тъй като Коста беше в постоянно движение, покрихме голям периметър – най-много по 10-20 писма на ден. След няколко дни преценихме, че е време да спрем и да видим дали ще има някакъв резултат.

 

 

 

        14.
        Вечер е. Боян стои зад компютъра. Коста се прибира от работа.
        КОСТА (събува обувките си): Появи ли се някой?
        БОЯН: Знаехме, че почти никой няма да се осмели.
        КОСТА: И все пак?
        БОЯН: Днес минаха две. Две не е малко, дори ако са неподходящи.
        КОСТА: Откъде всъщност разбираш, че са чели писмото. Че те не минават оттук случайно? Може би си фантазираш.

 

 

 

        15.
        ПЪРВА ЖЕНА: Марина намерила писмото, докато ме чакала. Имахме среща на Попа, щяхме да ходим да гледаме новия филм на Уди Алън. Тя не посмяла да го отвори, но подранила, имала време и накрая не се сдържала. Видяло й се смешно. Аз, вика, си имам приятел, а да ходя да гледам някакъв наркоман и хвърли писмото на земята. Аз го вдигнах и го прибрах. Имам си приятел, но от любопитство, така... Не че не го обичам и не съм доволна от връзката ни, но никога не ми е писал любовни писма. Е, няколко пъти го помолих да ми праща картички. Още си спомням, когато беше на командировка в Берлин. Изпрати ми картичка с Алекдандерплатц, а отзад пишеше: „Целувам те от кулата”. Не е лош човек, даже е много красив и е такава душичка, но просто не го бива в писането. Сигурна съм, че ако можеше, щеше да ме обсипва с любовни писма. А онова писмо беше толкова хубаво, че ми се поиска да го видя. Беше като на игра. Знаех, че не е моят тип, че другата година ще се женим с Емо. Че нищо не може да се случи. Но беше написал хубаво писмо и на мен ми се стори, че не съм го прочела докрай. Стори ми се, че ще го прочета докрай само ако го видя.

 

 

 

        16.
        КОСТА: Сигурен ли си, че беше твоето писмо.
        БОЯН: Нашето писмо. Да, то беше.
        КОСТА: И какво? Каза ли нещо?
        БОЯН: Мина бавно, като на ревю. Ходеше и се оглеждаше. Стори ми се изкуствена, някак превзета – самата не знаеше защо е дошла. Затова се скрих от нея.
        КОСТА: А тя?
        БОЯН: Повъртя се и си тръгна. Какво да прави? Да чака някакъв перко?
        КОСТА: А втората? С нея какво?
        БОЯН: Не носеше писмо, но бях сигурен, че е чела писмото. И тя се оглеждаше, беше ниска и слаба, с приятно лице, но тръпката липсваше. А и веднага искаше да си говорим. Любовта от пръв поглед е нещо безмълвно.

 

 

 

        17.
        ВТОРА ЖЕНА: Наскоро скъсах с приятеля си, бяхме заедно шест години. Още ми е трудно да си представя, че сме разделени и когато съм в леглото се протягам да го стигна. Опарвам ръката си на студените чаршафи. Него го няма и няма да се върне. А на когото и да кажа за раздялата ни, твърди, че сме били перфектната двойка и че е мислел, че ще се оженим и ще си имаме деца. Но перфектни двойки няма, както няма и перфектни хора. От две седмици съм потънала в раздялата, опитвам се да изплувам и все не мога. Един ден бъркам в чантата си за да извадя портмонето, купувах си цигари, и откривам писмото. Някой тайно го пъхнал кой знае кога. Прочитам го на един дъх. После го препрочитам. Ето някой, който се чувства сам като мен. Някой, който се нуждае от внимание. Не знам дали в момента съм готова за нова връзка, но искам да го видя, да го погледна, да поговорим. Надявам се да ме разбере, както и аз него.

 

 

 

        18.
        КОСТА: Никога няма да се влюбиш, Бояне. Не стават така тия работи. По поръчка.
        БОЯН: И да не се влюбя поне ще съм опитал.
        Коста сяда на пода.

 

        19.
        БОЯН: Ден след ден излизам на балкона между пет и седем, знаейки, че днес може да мине ТЯ. Честно казано нямам представа каква е ТЯ, никога не съм имал идеал за жена, но знам, че като я видя, ще я позная. Има дни, в които не се появява никой, но аз стоя на своя пост – няма защо да се отказвам от единственото си занимание. Минават различни момичета: красиви, грозни, невзрачни, избухливи, мълчаливи, прекалено отворени, но никоя не е ТЯ. Вече не раздаваме писма. Ще чакаме още няколко дни и ако нищо не се случи, да измислим друго. Започваме да проумявам, че не можеш да планираш да се влюбиш – любовта е непостоянна.

 

 

 

        20.
        КОСТА: Една вечер, малко преди седем, с писмо в ръка се появило момче, което веднага познало, че той е авторът на писмото. То обичало Боян или поне така твърдяло. Боян внимателно му обяснил, че търси момиче. Момчето, леко натъжено, си тръгнало.
        БОЯН: Не го очаквах. Не че имам нещо против гейовете, но в писмото ясно съм казал, че чакам своето момиче. В следващия момент ми хрумва, че това е някаква шега на Коста. (към Коста) Ти го направи, нали? Ти си дал писмото на някой свой приятел актьор, който се е гримирал и е дошъл да си направите шегичка с мен.
        КОСТА: Няма шега. Вътре в себе си знаеш, че няма никаква шега. Че това беше истина.
        БОЯН: С всеки следващ ден тя ми липсва все повече. Празнотата се е впила в мен, опитвам се да се отърся от нея, но не се получава. Какво ще правя, ако не се влюбя? Ще продрусам ли отново?
        Пауза.
        БОЯН: Коста все по-често ме взима на подбив. Според него не е толкова трудно да се влюбиш от пръв поглед. Откакто се раздели с Мария, води различни момичета вкъщи. Все му е тая, на другия ден момичето ще изчезне и той ще го замени с друго. Но в моето положение това няма да подейства. За да откажеш дрогата, трябва да намериш жена, която да те докосне, направо да ти вземе акъла. Не която и да е. А жената, виж, жената трябва да е луда, това е ясно. Всяка жена трябва да е по-луда от мъжа си. Ако мъжът е луд, трябва да е два пъти по-луда от него, а ако той не е луд, дори повече – най-малко три пъти. Женската лудост не е като мъжката. Тя излиза на повърхността когато й скимне, понякога мълчи с години. Добре, значи, чакам лудата жена, която ще обърне света с вътрешностите навън. Но тези неща не стават бързо. Кофти, защото имам краен срок. Обичам крайните срокове. Те ускоряват събитията и им придават смисъл. Апокалипсисът създава света.
        Пауза.
        БОЯН: Няма я. Вероятно сега е далече, ходи по други тротоари на други улици, отвисоко я обграждат други блокове с други хора. А аз съм тук и времето изтича.

 

 

 

        21.
        Боян е на Балкона.
        БОЯН: В момента, в който я виждам, знам, че е тя. Ходи бързо и целеустремено, веднага ти става ясно, че има крайна посока. Нима идва при мен? Хващам я с поглед от четиридесетина метра и не я пускам. На пръв поглед тя не се отличава от тълпата, облечена е нормално. Бих казал даже, че е неглиже – носи джинси, блуза и кецове. И прическата й е една разхвърляна. Не бих я нарекъл особено красива, но не е и грозна. Тя е от онези жени с нечовешко излъчване, което доминира над физическите им черти. От онези жени, които са само излъчване. От жените, които повечето мъже не намират, защото никога не търсят.
        Пауза.
        БОЯН (надвесва се от балкона): На десетина метра от балкона джиесемът й иззвънява, тя спира и говори по него. Сигурен съм, че обича да спира. Тя спира, когато пие вода, когато си отхапва сандвич, когато внезапно й дойде някаква мисъл. Докато говори се оглежда. Погледът й се мята по тротоара, по улицата, по стените на блоковете, после скача от балкон на балкон, докато стига до мен. Въпреки голямото разстояние се гледаме право в очите в продължение на десетина секунди, не повече. Време, в което вниквам в нея и я изучавам. Отдавна съм влюбен.
        Пауза.
        БОЯН: Разговорът свършва, тя прибира телефона в джоба си и продължава. Как да я заговоря? Да я питам какво й е харесало в писмото? Не, писмото изпълни целта си – докара я тук. Отсега нататък няма писмо. Да я питам за името?... Или за телефона? Да я помоля да се качи при мен? За двете секунди, в които обмислям как да я заговоря, тя ме поглежда отново. Поглежда ме и си тръгва. Опитвам се да я спра, извиквам по нея, но тя не реагира.
        Пауза.
        БОЯН (развълнувано, леко бързо, докато говори се държи за перилото на балкона и се клати): Тя не е чела писмото. Единствената жена, която е трябвало да го прочете, не го е прочела. То не е стигнало до нея, а тя си отива и няма как да я върна! Може би няма да се видим никога повече. Може би сме се разминали само веднъж и сме изпуснали шанса си. Не, това е началото, не края. Тя мина точно оттук, не отдругаде. Може би живее в някой от съседните блокове? Или работи наоколо? Или е ходила да види най-добрата си приятелка? Двете са пили кафе, обсъждали са каквото там обсъждат жените в подобни случаи и са се разделили до следващата среща. Всичко, да, всичко зависи от това как е решила да мине точно оттук. Дали е било случайност или не... Защото от днес ще я чакам да мине отново.
        Малко по малко пада мрак. Боян стои замръзнал на балкона.

 

 

        Завесата пада.

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 27. март 2010 г.
г1998-2016 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]