Иван Димитров

поезия

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен каталог

 

ПАКТ

 

Иван Димитров

 

 

„…когато те минават,    
все едно си пешеходна зона  
и им се полагаш.”

 

 

Сключвам с теб пакт, Красимира Джисова,
да, днес не бях в настроение,
разказах ти за поредната тъпа случка,
свързана с трудността да се опитваш да създаваш,
в едно толкова недосъздадено място
като това, в което сме се родили
(сега нямам настроение да споменавам
името му, бих го написал
с малка буква за пореден път,
което би вбесило националистите,
ако четяха съвременна поезия).

 

Ти поне си в Шотландия
и съм сигурен, че ще спазиш обещанието си
да не се превърнеш в овца.
Но не ставаше дума за това…

 

Ти често си се чувствала по този начин,
нали затова си там някъде.
„Ох”, каза, после каза, че знаеш.
„В един момент всичко,
което си си казвал –
на мен няма да ми пука,
изведнъж започва
да те подрива.”

 

(Не бих използвал думата
„подрива”, но все пак те цитирам.)

 

После каза, че съм силен,
че имам дух,
извини се за клишето,
което не било клише.
Твоя си работа…

 

После ти казах,
че от време на време
човек трябва да се повъргаля
в калта,
а ти каза:
„А после да се повъргаля
в звездите.”
Нали това правим като пишем поезия.

 

После каза,
че и ти имаш такива мощни пропадания.
„Понякога се учудвам, че съм на 34,
не мога да разбера как доживях буквално.”
И аз се сетих за оня път,
когато беше много болна
и аз ти дадох ония пари,
но въпросът не е за парите…
Знаеш.

 

Аз ти казах, че си ги доживяла от инат,
ти се разсмя, …някъде там в Глазгоу.

 

После каза:
„Абе няма какво да се лъжем
ние не сме от хората,
които ще си тръгнат,
преди да са получили това,
за което са дошли.”

 

Съгласих се, казах, че изглежда
още дълго ще се мъчим.
(И двамата сме големи инати.)
Ти каза, че поне ще се мъчим красиво.
Надявам се да си права.

 

Тогава ти казах,
че някой ден, когато умреш,
ще напиша за теб огромна поема
(нали не мога да пиша кратки)
за танцът на твоите мъки.
Измислих някакво ужасно заглавие,
в което имаше „лебедица”.

 

Ти каза:
„Олеле мога ли да го редактирам,
преди да умра, ха-ха.”
Аз казах,
че тогава сигурно ще стане хайку.

 

Тогава ти каза:
„Баси само ме чакате да умра,
за да напишете нещо хубаво за мен,
ха-ха-ха. Един пич преди време –
съвсем чистосърдечно ми обеща
да ми напише хубав некролог,
ама аз като разбрах,
че ще е за вестник „Култура”
и реших да не умирам :)))”

 

И аз ти казах,
че доколкото те познавам
(а не те познавам добре)
си с големи изисквания
и ако публикуваме нещо за теб
преди смъртта ти,
вероятно ще отнесем толкова критики,
че пред възможността да понасяме
сарказма ти до края на нещастните си животи,
най-вероятно ще трябва да си направим харакири.

 

Ти каза да не бързам с поемата.
После си говорихме за наръгвания
с инструменти за писане.
После за още някакви работи.

 

Но въпросът беше за пакта, Красимира Джисова,
защото разговорът ни остана в мислите ми
и се наложи да напиша това недодялано стихотворение,
за да го извадя от главата си.
Сега знам, много ще се ядосаш,
когато го видиш публикувано във фейсбук
(на всичко отгоре ще си тагната).
И няма да можеш да го редактираш.
Е, поне в него има твои цитати,
въпреки че ти първо тях би редактирала,
поради самокритичността си.

 

Ако нещо може да направи един човек добър
(тук говоря за теб, така че ще премина на „ти”,
но от друга страна обобщавам,
знаеш, ти всичкото го знаеш
много по-добре от мен),
това не е добрата ти поезия,
поезията не може да направи хората добри,
нито обратното.
Нито това, че си кучка
ще направи светът по-добро място
(така се шегувахме с публичния ти образ,
когато хората имат взривоопасен характер,
другите хора не си мислят ласкави неща за тях,
все пак ти си тази, която ще има двайсет покани
за убийство, когато се върне в тази проклета страна…).

 

Но това, че си голяма самокритична кучка,
определено е единственото, което помага,
ако хората следваха твоя пример,
определено щяхме да живеем в един
по-добър и самокритичен свят,
но хората са тъпаци и точка.

 

Май не трябваше да казвам това,
но не успях да се сдържа.
Май не трябваше да пиша това,
но то само дойде.
Май не трябва да го публикувам във фейсбук,
но определено ще го направя.
Май трябва да сложа точка,
кой знае още колко глупости ще изръся…

 

Въпросът беше за пакта, Красимира Джисова.
Добре, обещавам,
ще напиша поемата за теб някой ден,
преди да умреш,
за да можеш да я редактираш
и да не стават изцепки като тази,
която ще публикувам след две минути.

 

В замяна се надявам да не ми се сърдиш
за публикуването й,
за да не се налага да си правя харакири.

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 30. януари 2014 г.

г1998-2017 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]