Иван Димитров

драматургия

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен каталог

 

Монолог на жената-експонат1

 

Иван Димитров

 

 

        Изкарах деня в музея. Помагах на Евгени Степанян с курирането на изложбата. Не друг, а аз я инициирах. Портиерът пак се беше ядосал. Той отдавна е открил в концептуалното изкуство своя най-жесток противник и не пропуска случай да превърне сградата на музея в бойно поле на ожесточената битка на традицията срещу съвременността. Чистачът закъсня и санитанизира пространството в последния момент. В прашинките свободно време композирах речта и координирах следващият арт-проект. После се осъществи премиерата.
        Денят отдавна беше стигнал до своя завършек, когато се изправих пред куба, наречен мой блок и йо йо-то на асансьора ме възнесе до кутийката, която по силата на семейното съжителство делим с господина. Стрелката на часовника с прецизна точност показваше дванайсет и трийсет и четири. Като по чудо господинът все още се намираше в будно състояние, той се беше позиционирал в правоъгълния креват и прелистваше списание. Пропълзях до неговото магнетично тяло под оранжевите завивки на жълти ромбчета. Преди това предвидливо се бях освободила от облеклото си, прилежно сгъвайки го и подреждайки го в гардероба до бюрото. Господинът се обърна на другата страна и се направи на заспал. Опита се да захърка, но го направи така неумело, че се сепна и сам спря. Прегърнах го, но той с едно движение отхвърли ръката ми. В продължение на цялата нощ издебвах всеки възможен момент, за да потърся допир с него, а той неизменно съумяваше да отбие моите атаки с оръжието на своето отегчение.
        На сутринта излязох на разходка в парка. Поех по протяжната права алея към хълма. Разминавах се с майките с колички, мислех си как всички мои деца са там, в музея. В известен смисъл Евгений Степанович е мое дете. Поне на такива деца имам право, щом господинът ми отказва правото на други. Стигнах до хълмчето в края на алеята и поех обратно. Покрай алеята се мержелееха статуи. Нищо особено. Сгърчени, тъжни и метални меланхолични конструкции, неспособни да достигнат до съвършенството на правите, геометрични форми.
        На няколко пъти се опитах да вляза в контакт със случайни минувачи от срещуположния пол. Никой не ми обърна внимание. Нашите зони на комфорт дори не се докосваха, какво остава за нещо повече.
        В последните месеци търсенето на жив, топъл човешки контакт се е превърнало в основна цел на екзистенцията ми. Вече дори не ме интересува дали евентуалното лице от мъжки пол ще ме поиска физически, духовно или интелектуално. Дали траекторията на неговото животинско желание ще поведе горните му крайници към моята малка триъгълна фемина или към сферите, издаващи моята принадлежност към рода на бозайниците. Дали полетът на намерението на неговата длан ще завърши с логична симетрия върху моята длан или върху други съставни части на физическата ми обвивка като рамо, гръб. Или допирът ще бъде платонично-визуален и едни зеници ще срещнат други зеници в орбитата на общите интереси.
        Нищо подобно.
        Траекториите се разминават. Полетите ще кацнат на някое друго летище. Очните ябълки не спират да играят: погледът се плъзга по телесната ми повърхност, без да се интересува от вътрешността. Все едно се плъзга по повърхността на статуя пред някой музей.
        Сега виждам къде е проблемът. Аз съм просто един предмет от експозицията на живота си. Експонат, изложен на погледите на посетителите, но забранен за докосване. Хайде. Ето! Какво чакате? Не се притеснявайте! Елате! Влезте! Влезте, де!

 

 

 

 

---

 

 

1 Монологът е писан за актрисата Жана Илиева по време на работната среща на драматурзи, актьори и сценографи „Театърът и пространството”, ръководена от режисьора Валерия Вълчева и е включен в публичното представяне на проект в рамките на „Н.Е.С.И.С.А.М. (пиеса за три етажа, поляна и стълбище)”.

Електронна публикация на 17. октомври 2012 г.
г1998-2016 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]