Иван Димитров

проза

Литературен клуб | страницата на автора | публикуване

 

Из „Животът като липсваща лъжица“

 

Иван Димитров

 

 

Корица на книгата

         Сега забравете всичко, което казах дотук, и си представете за секунда, че текстът е положителен. Че няма грешка. И какво? Съществуват ли изобщо наркомани? Ако това е да се опияняваш със забранени субстанции, тогава всичко зависи изцяло от властта. Защо марихуаната е нелегална, а алкохолът и цигарите не са? Защо в началото морфинът, амфетамините, хероинът, кокаинът, LSD-то и кой знае още какво не са били забранени субстанции? Преди сто години, малко след създаването му от Байер, съм могъл спокойно да се друсам с хероин.
         Аспиринът и хероинът са далечни братовчеди, не е ли забавно? Наименованието му дошло от наблюденията, че взимащите хероин са се чувствали геройски (heroic). След няколко години херойство златните години на херцата отминават и обръчът се затяга – хероинът преминава в нелегалност.
         Да не забравяме предписанията. Да изгълташ шепа хапчета в борба с психичните си проблеми, диазепам например, за някои е форма на надрусване, а за други – форма на лечение. Но къде е границата между двете и не е ли тя привидна? Надрусването не е ли лечение в определен смисъл на думата? Нима тези, които пият хапчетата по предписание, не са наркомани? Какво да кажем тогава за алкохолиците и заклетите пушачи? Понякога имам чувството, че всички са наркомани, друг път – че никой не е.
         Сега да се върнем в болницата, където все още стоях облещен и се питах откъде ми е дошло. Въпреки объркването веднага си спомних една история за медицинска грешка на баба ми. Веднъж тя отишла да й направят рутинни изследвания, дала каквото трябва и зачакала. Нямало какво да очаква, чувствала се отлично, не се била разболявала от месеци. Седи тя, а сестрата отваря вратата с каменно изражение. Ръката й трепери, когато прочита диагнозата: рак на не знам какво си в напреднал стадий. Баба ми изпада в паника. Сестрата извиква лекарка, която гледа резултатите и не вярва на очите си. Няма начин баба ми да е толкова болна. В този момент тя обръща листа и открива, че диагнозата на баба ми е на обратната страна. Действието се развива в зрелия соц, в момент когато болниците е трябвало да пестят бланките, на които изписвали диагнозите. Така баба ми в рамките на петнайсет минути са разболяла от рак и като по чудо оздравяла. Искаше ми се да напомня на баща си тази история, но той продължаваше да ме гледа с такъв поглед, че не бях в състояние да изрека и дума.
         Направих равносметка. Сам бях успял да потвърдя мълвата, че съм наркоман. И то само с два хода! Предстояха ми дни, в които щях да разполагам с предостатъчно време за размисъл и малко по малко щях да стигна до заключението, че създалата се ситуация, ако не друго, щеше да ми даде възможност да опозная мълвата отблизо. Да проникна в нея, да вървя по стъпките й, да проуча с педантично внимание механизма й, воден от амбицията да го унищожа. Вече имах представа, че този механизъм е деликатен и не можеш просто ей така да го стъпчеш, това е прекалено явно. Трябва да действаш подмолно като самата нея, да намериш уязвимо място сред зъбните й колела, които преживят информацията и я деформират, да пъхнеш там малко камъче и сложната система да се саморазруши.
         Ако убиеш мълвата показно, ще привлечеш внимание. А когато вниманието се фокусира върху нея, тя възкръсва по-страшна от преди. Воден от тези съображения, престанах да действам срещу нея на повърхността, но отдолу махах ожесточено с крака и планирах ходовете си с надеждата, че някой ден бих могъл да спечеля тази битка.
         Прибирахме се дълго тази сутрин, потънали в мълчание. Хората бяха отишли на работа и вече трескаво се трудеха. Потокът от коли отдавна беше изтекъл, оставяйки „Мадрид” във властта на трамваите. Обедната почивка още беше далеч. Всичко живо спеше в действие. В такива ситуации мълчанието е мъчително не само по себе си, а защото нямаш представа какви мисли се въртят в главата на човека до теб.

 

         СЛЕД КРАТКО ОБСЪЖДАНЕ В КУХНЯТА, от което до мен се процеждаше тихо шушукане, внесоха телевизор в стаята ми. Никога не съм искал да имам телевизор в стаята. Представител съм на поколението, което почти изцяло живее без телевизия, и се гордея с това. Ако искам да гледам филми или сериали, свалям ги от интернет. Ако имам време и желание, чета книги и се ровя в мрежата. Но сега нямах интернет, а не ми беше и до четене.
         Зомбирах се в телевизора. Самият момент на вторачване е най-налудничавото нещо в телевизията. Преди две години се пребих жестоко с колело. Работеше само предната спирачка и уж щях да внимавам, когато се пусках по задачи. На връщане бях набрал скорост, когато един микробус бе засече. Набих предна спирачка, колелото се завъртя, изхвърли ме напред и падна върху ми. Получих сътресение на мозъка и ми забраниха да гледам телевизия, да чета и да използвам компютър за две седмици.
         Нашите винаги гледат телевизия, докато вечерят. Това са малкото случаи, в които и аз зяпам. Тогава обаче трябваше да се въздържам и наблюдавах техните лица, озарени от синкавото сияние на екрана, в продължение на две седмици. Малкият екран поглъщаше вниманието им и те си говореха видимо по-малко, коментирайки най-вече телевизионни предавания и филми. Когато нямаха работа или не четяха, телевизорът беше техният живот.
         След няколко часа вторачване майка ми влезе при мен.
         - Сигурно ще ти е трудно, Никола, но трябва да го направиш. Това е единственият начин – рече тя. - И на нас не ни е лесно и дано го разбираш. А и за теб ще е далеч по-неприятно да постъпиш в клиника, нали? Затова имай едно наум и се дръж като голям човек.
         По телевизора вървяха новини. Някакъв влак отново се бил подпалил, за късмет нямало жертви, нов случай на корупция, нови закони, нищо ново.
         Усмихнах се толкова тъпо, колкото можах, и казах самоиронично:
         - Да, мамо, ще бъда послушно момче.
         Майка ми до такава степен не бе на себе си, че не усети иронията.
         - Имаш ли нужда от нещо, Никола? – поинтересува се тя.
         - Да, мамо – казах.
         Очите й бяха зачервени и влажни. Явно беше плакала.
         Изброих няколко заглавия на книги. Щях да оползотворя заточението, като почета на спокойствие. Като всеки заклет читател имах в главата си цял невидим рафт с непрочетени книги, който постоянно набъбваше. В реалния живот времето за четене никога не стига.
         Майка откликна на молбата ми, отиде до Градската библиотека, до две книжарници, където потърси три нови романа, и до съседката с богата лична библиотека. Върна се, връчи ми книгите, постоя при мен, но нямаше какво да си кажем, и излезе от стаята. Освен книги разполагах с компютър без интернет, тоест все едно нямах компютър.
         Майка ми си взе отпуска, за да се занимава само с мен. Това беше прецедент, не бе почивала от години. Именно нейните ръце бяха избутали издателството до сегашното му престижно място. Успехите бяха плод на нейния упорит труд. Тук естествено не изключвам баща ми, но той се занимаваше по-скоро със самите книги, отколкото с издателството.
         Двамата не влизаха много-много при мен. Изглежда очакваха да изпадна в криза, да започна да се гърча, да ги моля за една дозичка, да падна на колене пред тях, само ми намерете дрога, какво ще правя, мисля, че умирам, толкова сте коравосърдечни, няма ли да се смилите над мен, нали сте ме създали, хайде де, може и някакви хапчета, определено с шибани хапчета ще ми е по-добре, защо ме мъчите, знаете ли колко ми е зле, не, не знаете и никога няма да проумеете, това е като да умираш.
         Въздържах се от крайности. Кротувах и прелиствах страниците на Виткевич, който освен на куп пиеси е и автор на текст за въздействието на различни видове наркотици върху творческия акт, и често се усмихвах беззвучно на прочетеното.
         Домашното заточение едва сега започваше.

 

         СЛЕД СЕДМИЦА, СЕДМИЦА И НЕЩО влудяваща монотонност получих своеобразен пристъп. От сутринта не знаех къде да се дяна. Почетох малко, натисках хаотично копчетата на дистанционното, опитах се заседна на компютъра и да поиграя малко Heroes, но и това не ми грабна вниманието. Да легна и да спя беше абсурд. Гърбът и кръстът ме боляха от лежане и седене.
         Започнах да обикалям стаята в кръгове в опит да изразходвам енергията си. В подобни случаи кръгът е естествената траектория на стъпките. Съчувствах на затворниците, които дълги години обикалят, за да убият времето. Имах чувството, че всеки момент ще откача. Пулсът ми беше ускорен, изпаднах в паника. Какво ме беше докарало до това състояние?
         Разполагах с недълъг набор от занимания, които бързо се изчерпаха. Почти не общувах с нашите и не ги виждах често. Баща ми изцяло се занимаваше с издателството, а майка ми обикновено оставяше храна, излизаше и завърташе ключа. Държаха ме заключен, защото се страхуваха да не избягам или да не се нахвърля на майка. Малко по-късно тя безмълвно повтаряше операцията, прибираше посудата и ме оставяше. Понякога ме питаше как се чувствам. Не намирах за нужно да я лъжа и й казвах, че умирам от скука и бездействие.
         Разнообразявах всекидневието си, като наблюдавах външния свят през прозореца. Хората там бяха свободни. Въпреки че на нашата малка уличка нямаше много за гледане, аз открих някои нови приятели, без да ги познавам. Така става, когато присъстваш на всяка разходка на кучето на мъжа от отсрещния блок и знаеш, че той обича да си ляга рано и вечеря точно в седем часа вечерта, предимно полуфабрикати. Когато всеки ден го съпровождаш с поглед до магазина отсреща и се хващаш на бас сам със себе си, какво ще има в найлоновата му торба – спагети или консерва с боб, се опознавате по някакъв начин, или по-точно само ти го опознаваш. Той не подозира за съществуването ти и не може и да си представи, че някой намира удоволствие в това да гледа как кучето му препикава дърветата наоколо и се обзалага със самия себе си кога то ще се изсере.
         Воайорството беше по-интересно от риалити предаване, поне това е сигурно. Седях с пълна чиния на прозореца и държах в ръка стария бинокъл на баща ми, който отдавна се беше превърнал в мое притежание. Наблюдавах движението на хората в блока отсреща. Чувал съм как в някои пристанищни градове на север нямат пердета. Този обичай останал от времената, когато мъжете били моряци и дълго отсъствали от домовете си. Така изневерите ставали трудни, почти невъзможни. За съжаление живеех на югоизток и трябваше да дебна кратките мигове, в които завесите не са спуснати, но това не ми пречеше да бъда надзирател на чужди жени.
         Пристъпът продължаваше. Обикалях и бях необичайно възбуден. Чух как майка ми се приближава до вратата и почувствах нейния поглед през ключалката. Нервите ми не издържаха.
         - Какво гледаш? Много ли ти е забавно? Затворила си сина си и дори не го извеждаш на разходка, както сто процента би направила, ако той беше куче. Мислиш се за много добра, защото се жертваш за него, нали? Но той не иска от теб жертви, иска просто да си му майка! Разбираш ли? Просто майка... Толкова ли е трудно?
         Тръшнах се на леглото. От другата страна на вратата майка ми захлипа. Трябваше да направя нещо, каквото и да е.

 

 

 

---

 

 

Романът е на пазара с марката на издателство „Алтера / Делта Ентъртейнмънт“ и може да бъде закупен от книжарница Store.bg.

 

Издателство ``Алтера``

Електронна публикация на 30. август 2010 г.
Публикация в кн. „Животът като липсваща лъжица“, Иван Димитров, Изд. „Алтера / Делта Ентъртейнмънт“, С., 2010 г.

г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]