Георги Господинов

поезия, проза, драматургия

Литературен клуб | съвременна българска литература | страницата на автора

 

Роман, идващ по спешност, със запалени светлини и пусната сирена... *

 

 

Разговор на Борис Минков с Георги Господинов

 

 

     

              Възприемането на „Естествен роман” може да се мисли като отделна глава в съвременната българска литература. Звучи като похвала, но го имам предвид като лаборатория. В хода на това възприемане бяха предоговорени конвенции, които изчакваха за предоговаряне, стабилизирани бяха очаквания. С „Естествен роман” говоренето за литература прекрачи тесните специализирани кръгове и достигна до различни публики. Изобщо може да се каже, че с възприемането на „Естествен роман” родната критика излезе от концептуалното си разбягване, от екстазната си младост на 90-те. „Физика на тъгата” също вече има своята плътна рецепция: пароли, ключови думи, интерпретативни писти. Какво се е случило с рецептивните нагласи между „Естествен роман” и „Физика на тъгата”? Как виждаш разликата във възприемането? В оборудването на лабораторията ли се основава тази разлика, в технологията, във веществата?

     

              Ако поне отчасти това е така, ще съм щастлив, че романът е свършил работа, между другото, без да го е целял. И това не е негова заслуга. За лабораторията. “Естествен роман” излезе в самия край на 90-те и дължи много на това десетилетие и на усещането за общност, която вече беше започнала да се разпада. Красиви времена. Самата рецепция, критическа и читателска, беше част от тях. Имаше всякакви прочити, пълни с енергия и в двете посоки, отдадени прочити, прочити, които досъчиняваха романа, вдигаха (или го сваляха). Но пак казвам, ефект повече на времето и желанието за роман, за живеене в литературата, в работилницата (или лабораторията) й.
              Сега, с отстъп от 12-13 години, мога спокойно да кажа, че имаше силни и смислени текстове, че съм бил щастливец, вероятно не съвсем заслужено (то кое ли щастие е заслужено). Какво се е случило с рецептивните нагласи изобщо след тези 12 години? Не е моя работа и нямам достатъчно знание. Усещането ми е за уморен хаос. За бързо пробване и изоставяне на всякакви стратегии за живеене и писане. За заличаване на разделителни линии, които бяха важни през 90-те. (Говоря по инерция поколенчески, а поколението вече го няма.) И това не е въпрос на етика, а на естетика, на вкус. Липсват ми лабораторията на онова десетилетие.
              За да не бягам от въпроса за рецепцията на “Физиката”... С две-три изключения на класически рецензии от класически литератори, рецепцията на този роман се случи в друти стаи, с други гласове. Лабораторията се премести в неформални пространства като лични блогове, сайтове за книги, фейсбук, вече и студентски курсови работи... Романът влезе в лабиринта на мрежата. Струва ми се, че се разминава с професионалната критика, с нагласите и симпатиите на гилдията. Но това не е моя работа. Българската среда не извинява отсъствия. А през последните години имам доста неизвинени отсъствия тук. Както и ти, впрочем.

     

     

              До каква степен апелите за идентифициране на читателите с действието на романа са предварително замислени като някаква целенасочена археология на вживяването? Част от основната игра на „Физика на тъгата“ ли е читателите да разпознават собствените си истории? Или е страничен ефект на лабиринта?

     

              Все пак е страничен ефект. Макар романът да се занимава основно с емпатията, вживяването. И с дефицитите им. Но всяка литература се опитва да прави това. Ако читателят не влезе в книгата, не прекрачи вътре, какъв е смисълът. Упражнение по стил? Не ми е интересно само по себе си. Попаднах на няколко сериозни изследвания и дори спор около това дали романите развиват емпатията и как точно се случва. В последните години психологията и еволюционната биология се сбутват нетърпеливо около т.нар. огледални неврони, които могат да обяснят много от механизма на вживяването, и то не само у хората, има го и при животните. Емпатията не е само човешки еволюционен белег. И в романа това настояване за известен биоцентризъм или неантропоцентризъм се появява на различни места. Това е по-скоро около биологията на вживяването. Но литературата знае повече от биологията. Имаше едно изречение от рецензия, пак в интернет, как романът се обръща и разбираш, че те е прочел. Харесвам тази леко страховита връзка с читателя и идеята за роман емпат.

     

     

              Как (благодарение на какво) е възможен романът днес? И по какъв начин се променят неговото място и ролята му в съвременния информационен поток?

     

              Ами все така нямам ясен отговор на този въпрос от времето на “Естествен роман”. Как изобщо е възможен романът днес, след като трагическото ни е отказано? Сам виждаш, жанрът е проблематичен. Няма да се разсърдя, ако някой прочете “Физика на тъгата” като куфар с истории, трескаво събран преди някакъв край или заминаване. Ако го прочете като болезнена история на изоставянията ни – от минотавъра до днес. Като списък с неща от първа или пък от последна необходимост. Като едно огромно есе за лутането. Като похвала на колебанието. Като компендиум от различни жанрове – вътре има дори хекзаметър и истинска инструкция за това как хуманно да се убива едър рогат добитък. И така е възможен романът днес. Не като ариец. По-скоро като метис или квартерон. Като улично куче, мелез. Поне такъв ми е интересен сега. Роман, който е достатъчно отворен за неромановото и може да побере в мрежата си всичко, което улови като знак на времето – от ръждясала тенекиена кутия до Хигс бозона в ЦЕРН. “Физика на тъгата” донякъде безразсъдно събира Минотавъра и елементарните частици, твърди че Бог е бозон, преди улавянето на божествената частица. В известна степен между лабиринта и големия адронен колайдер има доста общо.
              Как се променя спрямо новите медии? Романът се превръща в самостоятелна медия. Всъщност май винаги си е бил. Но за разлика от другите медии, които според Кундера се явяват редуценти на смисъла, той, обратно, се опитва да произвежда смисъл. Пак, обратно на другите, романът, и литературата въобще, е бавна медия. Романът забавя времето, прави острови в потока, завихря го, знам ли. Новите медии могат да бъдат крайно лични, интимни, да разкават истории... и заедно с това са подчинени на Търсачката, изброяването, трупането... В този смисъл твърде е възможно като структура “Физика на тъгата” да е повлиян от това.

     

     

              Иска ми се да говорим за това разказване, което „Естествен роман” експлицитно определи като фасетъчно. Любопитно ми е неговото разполагане в една средноевропейска, условно казано новелистична традиция, която тръгва от края на Австро-Унгария (Брох, Музил). Активните есеистични партии, специфичната невъзможност за завършване (не отворен финал, а поставяне на финала като сляп коридор!), тематична центробежност на един весел апокалипсис.

     

              Да, активните есеистични партии ги има, както и отказаната завършеност, слепите коридори. Проблемът с невъзможните, задънени финали ми е близък. Същевременно краят изобщо е това, около което романът се върти. “Физика на тъгата” е роман на краищата. Харесвам онова, което Брох нарича “знанието на романа”. Оценявам и опита за синтез на несводими на пръв поглед отделни цялости. Но не мога да кажа, че познавам виенските романисти добре. По-близък ми е техният ученик, също средноевропеец, Кундера. Можем да прибавим Бахтин и неговото незавършено настояще, всепоглъщащата страст на романа. Интересува ме колко нелитература може да побере един роман, колко реалност, колко други жанрове. Романът като място, в което философия, биология, физика и всекидневие могат да влязат в нещо като сократически диалог. Интересува ме романът като лаборатория, да ползвам твоя образ. Но и като последно убежище, откъдето можеш да мислиш света, човека и охлюва. И всичко това, сводимо към личната тъга, история, памет. Роман, идващ по спешност, тревожен, със запалени светлини и пусната сирена... Харесвам книги, които могат да загърбят алибито на фабулата и да се врязват косо в настоящето.

     

     

              В последните десетилетия изглежда това средноевропейско разказване се движи на изток – по вълната на залязващите империи. Книгите на Дубравка Угрешич и твоите са, струва ми се, най-характерните примери в тази насока. Кои топоси генерират такова разказване: албумът, колекциите от изрезки, панаирът? Какво, според теб, е бъдещето на панаирджийския лабиринт на историите? Има ли наистина географска траектория в неговото развитие?

     

              Хубаво казано. Дали наистина лабиринтът на историите се движи по вълната на залязващите империи. Или още по-конкретно към перифериите им. Говорим от място на разпад, така че не можем да правим фалшиви цялости. Остават ни парчетата от историята, остатъците от панаира, това е което инвентаризирам. Не е случайно, че най-големият южноамерикански писател (за мен) – Борхес – е есеист и разказвач на кратки истории. Латинска и Южна и Америка са друго място на залеза. Борхесовият отказ от роман всъщност силно повлиява този жанр. Виж непрекъснатите препратки към него от страна на Боланьо, чиито романи трудно се поместват в кожата на жанра. Ако има някаква траектория на миграцията на истории, тя е по посока на разпада на цялости и места на тъга.

     

     

              Дали съществуват други начини на епическо разгръщане около предметите на отминалото всекидневие освен техниката на тяхното капсулиране, на затварянето им в консерви? И по този повод: очакваш ли от проекта „Аз живях социализма“ (плюс Инвентарната книга) да продължи живота си, например като творческа интерпретация във фикционални текстове на други автори?

     

              Тези предмети на всекидневието са интересни именно в модуса на историите, които носят, потенциални, неразказани. В общата памет, която удържат. Ще бъда любопитен читател на евентуални епически разгръщания около предметите на отминалото всекидневие. В някаква степен то вече се случва, но и предстои. Мога да си представя някакъв Роб-Грийе или Перек на социалистическата предметност.

     

     

              Един въпрос, на който сигурно ти е омръзнало да отговаряш: има ли източноевропейска литература (източноевропейски литератури)? Доколко има общоприета матрица, в която тези литератури биват разпознавани?

     

              Зависи от окото и мястото, откъдето се гледа. Гледано откъм Германия, да, източноевропейска литература има. И това май е единствената страна, която, инвестира в това.
              Като литератор се досещам, че това понятие е технически необходимо, че то все пак описва белези на обща памет в един иначе доста разнороден в по-далечните си наследства регион. Като писател никак не ми харесва да имат източноевропейски очаквания към мен. Не сядам да пиша с тази идея. Можеш да чуеш, вашият роман не е достатъчно източноевропейски. Или вашият роман е твърде източноевропейски, а сега е криза, хората не искат да четат такива неща. Не обичам понятието по начина, по който го ползват издателите. Заради лесното обобщение, което стигматизира. Освен това има едно лицемерно отношение към Източна Европа. Съществуват две Източни Европи - Централна Източна (Полша Чехия, Унгария, даже Украйна) и Източна Източна – Румъния, България, Албания вероятно. Някъде самодостатъчна и ту вътре, ту вън е Русия. Гърция и Турция не са тук, макар географски да им е тук мястото. Впрочем днес Гърция е много по-източноевропейска страна от Хърватска, да речем. Може да се окаже, че най-успелият източно-европейски писател е Орхан Памук. С всички видими и невидими кавички.
              Мисля, че понятието Източноевропейска литература си отива. Ще трябва да преживеем без него. Склонен съм да вярвам повече, че има нещо като европейска литература, с по-ясни белези. Литература която не се бои да застава на губещата страна. Намирам това за смислено във времена като днес. Литература, която може да разказва за провала. Която може да утешава. Жалко, че жанрът на утешението не се е развил самостоятелно след Сенека. Но литературата се връща към тази позабравена роля. И има защо.

     

     

              Нещо конкретно: Доколко разказа „Осмата нощ“ беше в полезрението ти, когато пишеше „Физика на тъгата“? Питам го пак с „австро-унгарски“ хинтергрунд, но и с идеята, че този разказ е като школа на възприятията за романа.

     

              Не съм го мислил съзнателно, но сега, като го казваш, си давам сметка, че разказът, който е отпреди 15 години, работи в тази посока. Страх от някакъв край, който отключва своеобразен “ноев комплекс” у героя – в разказа той прави “Списък на нещата, които трябва да се чуят” преди пълното оглушаване, а в романа трупа спасителни запаси от истории и преживявания, прави свой “сървайвал кит” за апокалипсиси. Страстта да събереш и спасиш каквото може, преди да дойде онова, което има да идва.

     

     

              Какво определяше къде да построиш сляп коридор в лабиринта и къде – ускорителна писта към Минотавъра? Останаха ли такива слепи коридори, които да свършват/опират в мними стени? Тоест такива, които ти се е искало в последния момент да обърнеш към средоточието и все пак да си се отказал. Например защото потенциално мнимите стени са много по-активни коридори от срутените стени. Ако сега (или след време) решиш да продължиш строежа, откъде би тръгнал?

     

              Исках този лабиринт да се разгъва не само в пространството, а във времето, както ни учи вторият след Дедал майстор на лабиринти, Борхес. В този смисъл слепите коридори в едно време да се отварят в друго време. Със сигурност самият аз съм се изгубвал в този лабиринт, което следва да покаже, че лабиринтът е автентичен, а авторът – слаб и несигурен. Изоставянето, изгубването, незавършеността и несигурността, в която пребиваваме, е била нишката, която съм гледал да не изпускам.
              На последния въпрос. “Физика на тъгата” строи, както и ти отбеляза по-горе, коридори към други мои работи, предишни разкази, “Естествен роман” и дори към дузина стихотворения, при това твърде директно. Дори да реша да продължа строежа след време в съвсем друга посока (и съвсем друга книга), сигурно пак ще има отклонения и коридори, в които ще отекват гласове от предишни текстове.

     

     

              И, както се казва в интервютата, накрая един личен въпрос: Как самият ти се противопоставяш на тъгата (нека да изключим книгите, което изглежда твърде лесно като отговор)? И кога решаваш да й се предоставиш без съпротива?

     

              Отне ми лесния отговор с книгите. Иначе не се справям много с нея. Обитавам я. Опитвам се да я опитомя. Понякога успявам да избягам за малко, пътувам, което е доста наивен опит. По-дългия отговор е в романа, затова ще спра.

     

     

     

    ---

     

     

    * Съвместна публикация със Списание „Страница“!

 

 

Електронна публикация на 11. декември 2012 г.
Публикация в сп. „Страница“, бр. 3, 2012 г.
г1998-2018 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]