Уважаеми читатели! Електронното издание „Литературен клуб“ спешно се нуждае от вашата подкрепа, за да продължи
да съществува! Ако желаете да помогнете, можете да използвате следната банкова сметка:

 

Първа инвестиционна банка,
BIC FINVBGSF BG62 FINV 9150 10BG N0HC K1
Емилиян Антонов Николов

 

Без вашата помощ изданието няма да може да продължи да съществува - включително и да се поддържа наличното съдържание в Интернет.

 

Сърдечно благодарим за разбирането и за съпричастността!

 

Георги Господинов

поезия, проза, драматургия

Литературен клуб | съвременна българска литература | страницата на автора

 

ДА ТЪРСИШ КАРЛА В ЛИСАБОН

 

Фадо история

 

Георги Господинов

 

 

 

           Карла от Лисабон живееше на три страници в романа ми. Беше се появила внезапно на 75-а и на 77-ма също така внезапно изчезваше. Има такива жени, чиято пълна характеристика се изчерпва с това, че чезнат.
           С течение на годините Карла ставаше за мен все по-призрачна. И като призрак имаше способността да се появява в сънища, да се ражда от мелодии, от пепелта на цигарите, да стои и да ме гледа от скрийнсейвъра на компютъра, вместо безполовите поляни, които обикновено държах там. Да, и тя ползваше тези си способности безогледно. Единственият начин за справяне с призраци, който знам, е да отидеш при тях и да ги срещнеш на живо, очи в очи. Но Португалия беше недостижима, в самия край (или в началото – зависи откъде гледаш) на тоя континент. Тапата на Европа, корковата тапа на Европа, защото казват, там гъмжи от коркови дървета. Всичко бях чел за тази страна. Имах информация за брятния й вътрешен продукт, за средната работна заплата, една от най-ниските в Еропейския съюз, бях й простил така дълго проточилия се режим на Салазар, всяка година на 25 април празнувах скромно годишнината от Революцията на карамфилите и искрено се вълнувах от големите горещини и сушата през август, както и от обичайните след това поройни дъждове през ноември. Никога нямаше да разбера дали обичах Карла заради Лисабон или копнеех по Лисабон заради Карла. Дали и двете не бяха един и същ призрак.
           Какво толкова имаше в Карла. Бяхме заедно само един следобед. Тя на 17, аз на 21, събрани от случайността на някаква многолюдна младежка среща на италианския бряг на Адриатика. Беше моето първо излизане навън, границите току що се бяха отворили. Държа да подчертая, че Карла беше абсолютно реална, поне в началото. В бележките ми оттогава е описана като „леко мургава, истинска португалка (сякаш поддържах каталог на португалското) с океанозелени очи”. Сега не бих бил толкова сигурен. Всъщност вече не притежавам никакъв физически спомен за нея, никакъв портрет. Единствената снимка, която й направих тогава на фона на свършващия ден, се оказа, как да кажа, несполучлива. Това беше първото доказателство за нейната призрачност. Просто я нямаше на снимката. Всичко останало си беше излязло на фотофартията – тесният пясъчен бряг, един червен чадър, отблясъците на залеза, няколко любопитни гларуса, влезли в кадър. Отсъстваше само Карла. Тогава наивно го отдадох на слабата дневна светлина и стария ми фотоапарат „Смяна”.

     

           И така, точно 20 години след тази първа и последна среща най-сетне се бях озовал в Португалия. В родния на Карла Лисабон. Който е живял двайсет години с мисълта за един град и една жена, съчинявал е тяхното лице и улици, той ще разбере онзи бавен страх, когато предстои да се срещнеш с тях. След края на литературния семинар се оказвам с два напълно свободни дни до датата на обратния полет. Любезно отклонявам предложението на домакините да ме придружават в разходките ми. Рано сутринта на следващия ден съм напълно екипиран да търся Карла в Лисабон. Не се различавам много от повечето безгрижни туристи тук – две бутилки минарелна вода в раницата, очила и шапка, фотоапарат, карта на града в предния джоб, зелен тефтер за записки, никога не се доверявам само на фотоапарат.
           Краят на май е. Атлантическото слънце въпреки ранния час е подпалило белите плочки на улиците. Едни смайващо сини дървета цъфтят навсякъде. Старите оранжеви трамвайчета дрънчат по стръмните улички, скърцат на завоите и удрят камбани при внезапните спирки. Никъде не съм чувал толкова радостен шум. Мятам се на първото, което идва, отбелязвам, че е 28 номер и че ми е все едно накъде ще ме отведе. Прошумяваме из тесните улици с простряно отвън пране, ронещи се розови къщи с червени керемидени покриви, сергии с риби и зеленчуци, кафенета по тротоарите. Избирам една по-шумна улица и слизам. Попадам на „Санта Аугуща”, което според картата ми е в самия център на града. Улицата излиза на брега на реката Тежу или на брега на океана, защото реката и океанът се сливат в един огромен разлив.
           Тръгвам бавно надолу, изпълнен с удоволствието на попадналия тук случайно чужденец, комуто принадлежи всяка пресечка и всяка минута от този град. Наслаждавам се на съчинената си конспиративност. Човек с мисия, за която никой не подозира в лисабонското пладне. Имам цели два дни и макар първият от тях да преполовява, това не ме тревожи особено. Предварителният ми план е в този първи ден да търся Карла без план, хаотично, подчинявайки се единствено на случайността. Ще се разхождам по улиците, държейки под око (в рамките на приличието) идващите срещу мен жени, ще седя по кафенетата, вслушвайки се в бъбреците на съседните маси, без да разбирам дума от езика им, но сигурен, че ще различа гласа й, ще влизам в книжарници (Карла обичаше книгите), ще се вглеждам в продавачките или просто ще застана под някоя цъфтяща жакаранда, ще наблюдавам как сините цветове меко падат върху тревата в краката ми и ще се надявам, че тя също обича да стои под тези дървета. Няма по-сигурен начин от случайността за повторното предизвикване на една среща, щом от същата случайност тя е била предизвикана първия път.
           Запалвам цигара, съкаш с това ще подчертая безцелността на шляенето си и чувам зад гърба си: Marihuana, marihuana? Обръщам се. Съвсем до ухото ми двама поизпаднали типове. No, no..., опитвам се да бъда категоричен и спокоен, като в същото време стискам здраво раницата си, no marihuana... Това обаче не притеснява двамата, те кимат разбиращо, сякаш искат да кажат, че са ме подценили, предлагайки ми някаква трева. OK, OK, hasheesh... и чевръсто вадят от джобовете си малки смолисти плочки, кълнейки се в качеството им.
           Застанали сме до един вход на Санта Аугуща. Отстрани сигурно приличам на заблудил се турист, който пита кака да стигне най-бързо до метрото. Те междувременно са се приближили доста плътно до мен. Започва да ме хваща страх. И тогава ми хрумва нещо. Леко и уж пренебрежително бутам ръката на този, който държи хашиша, и казвам на свой ред: I seek Carla. Номерът минава. Двамата се споглеждат за миг, накърнени в самолюбието си, че не могат да разчетат жаргона, за да предложат стоката, която търся. Използвам това объркване, махвам с ръка и си пробивам път през тях с бърза крачка. Само след малко единият ме настига и прави последен опит: May be Coca... Отрязвам твърдо: No Coca, Carla, C-a-r-l-a, почти спелувам и си тръгвам, без да се обръщам, представяйки си как двамата псуват производството на нови дроги и липсата на единна номенклатура.
           Така, преди още да се е появила, Карла бди над мен и ми помага.

     

           Няма по-добър начин да се влюбиш в град от този да търсиш една жена в него. Жена, която си видял за последно преди 20 години, забравил си лицето й, нямаш адрес и телефон, не знаеш нищо за нея. Освен едно име. Следобеда на втория ден седя в малко кафене на Chiado, пия бавно порто и съчинявам наум писмо, което ще й напиша върху хартиените подложки за чаши на масата. Подложките са от бледозелена хартия и имат празна задна страна, където можеш да си водиш бележки. Мисля си как ще изпиша ситно подложката, ще поискам допълнително от учудената сервитьорка и после ще ги оставя на масата. Писмото ще започва така: Скъпа Карла, видяхме се един следобед преди 20 години. В Лисабон съм. Търся те по единствения възможен начин...
           И точно тогава чувам нейното име зад гърба си. Гласът, който го изрича, е мъжки, идва от масата зад мен, не разбирам нищо от думите след това. Карла, Карла, повтаря той с известен укор, после следва тих смях. Карла не отговаря. Не смея да помръдна. Все пак има толкова много жени с това име. И за пръв път, откакто съм тук, ясно си давам сметка за лекия ужас, който набира сила в мен. Какво щях да видя, ако наистина беше тя? ЕДна жена с 20 години по-различна, щастливо вечеряща с един мъж. Жена от плът и кръв и собственото ми отсъствие до нея. Кой знае, може би аз бях призракът, а Карла винаги си е съществувала през тези двайсет години.
           Прибрах подложките за чаши в джоба си, оставих пари на масата, нахлупих ниско борсалиното, купено в чест на Песоа, и без да поглеждам встрани, тръгнах към изхода. Преди да прекрача към улицата, се задържах за миг, разколебах се, нямаше да има друг шанс. Дълга секунда, в която можех да усетя как солта превзема тялото ми. Не се обърнах. Понякога е по-добре да запазиш някои призраци за цял живот.

     

           П.П.
           Писмото върху хартиените подложки за чаши, което не написах онази вечер, продължаваше така:

     

             ... избирам места, които биха ти стояли добре. Понякога това е малък площад, изскочил внезапно след стръмното на улиците. Или място, където всички си определят срещи, например под арката на Санта Аугуща. Понякога мястото е повече време или краткотрайна конструкция от двете. Един осветен ъгъл от улица за няколко минути, в които ще минеш оттам. Не би пропуснала такава сцена. Тя е изработвана от векове: наклонът на улицата, даден от Голямото земетресение през 1755, после новият градски план на маркиз Помбал, къщите и пролуката между покривите им... Всичко се е навързало, за да може днес в 18:27 следобед един лъч да мине точно през тази пролука и да освети един ъгъл. Вероятно в града има още сто такива сцени. Аз ще продължавам да търся, а ти никога не се появявай, това е важно.

     

           Из кафенетата на всеки град, където ходя, пиша това писмо на обратната страна на подложките за бира и порто. Оставям знаци, за да не открия една жена, която много бих искал да видя.

     

     

     

     

     

 

 

Електронна публикация на 04. февруари 2017 г.
Публикация в кн. „И всичко стана луна“, Георги Господинов, Изд. „Жанет-45“, Пл., 2013 г.
г1998-2017 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]