Емилиян Николов

рецензии

Литературен клуб | страницата на автора | публикуване

 

Д-р Васил Балджиев и неговата "Критика върху "Под игото"

 

Емилиян Николов

 

 

         Инна Пелева в книгата си "Идеологът на нацията. Думи за Вазов"1 и Бойко Пенчев в статията "Под игото" - метаезикови колебания", публикувана в сп. "Литературата" (кн.1, 1994 г.) и в сборника "Тъгите на краевековието"2 отбелязват наличието на две сериозни критики на романа на Иван Вазов "Под игото", почти непосредствено след излизането му - книгата на д-р Васил Балджиев "Критика върху "Под игото"3, излязла първо в сп. "Мисъл" (кн. 3-4, 1896 г., с. 269-277), а още същата година и като отделна книга, както и студията на Илия Миларов "Иван Вазов като романист" (1896 г.)4, която се занимава с "Под игото" и с "Нова земя" и е двойно по-обемна от тази на д-р Балджиев. Разбира се, излизат и други критики на Иван Вазов като например известната статия на Пенчо Славейков "Един стар херой", за която ще стане дума по-късно. Знаем и отношението на д-р Кръстев към Вазов. Оттук ще тръгнем, за да разбулим загадката д-р Балджиев. Но първо ще се спра по-подробно на съдържанието на самата книга и на някои от реторическите подходи, които са приложени в нея.
         Още в самото начало д-р Балджиев разделя критическата рецепция от тази на широката аудитория: "Въпреки триумфа в Европа, нито една от рецензиите на романа не е задълбочена и не е доказала, че този роман е наистина един феномен на изтока". Д-р Балджиев иска да подчертае, че успехът на романа не е следствие на положителни и мотивирани критически отзиви, а на "моментално очарование" на популярния печат и на широката аудитория. Успехът в Европа се обяснява с неведението на европейците по нашите въпроси и с екзотичния привкус, който има за тях романът "Под игото". За това говори и Инна Пелева: "Иманентно Вазовият текст е зареден със структурно-комуникативно качество, предпоставящо прелъстяването на читателя, непринадлежащ към националната възприемателска аудитория" (с. 95).
         Използването на литературни модели, идващи от Запад, д-р Балджиев определя като отрицателно качество, като извежда отрицателни следствия от тях. Но според него Вазов и неправилно взаимства чуждите модели: "Неочакваното, чудесното, сляпата изкована случайност са в архивите на отживяла теория. Изисква се случката да бъде естествена, очевидна, вярна с действителността, и действията на героите да не са поставени в зависимост изключително от случая. Голямо безвкусие е да се мисли, че направения ефект чрез една изкована случка туря бисер на творчеството" (с. 9). Д-р Балджиев фокусира своя критически анализ основно върху образа на главния герой Бойчо Огнянов, който според него е неубедително изграден. В четвърта глава "Ролите се разиграват. Огнянов играе своята" (тук д-р Балджиев дори чрез заглавието иска да се подиграе с прекалено многото щастливи случайности, които "спасяват" Бойчо Огнянов, като преформулира израза "Картите се разиграват".) той подробно проследява какво "прави" Бойчо Огнянов в романа "Под игото". Според д-р Балджиев той е показан повече като герой на ефекта, а не на действието, така както би трябвало да бъде. "Бойчо Огнянов - Кралича, който е главният герой на романа и иска да олицетворява доблестния Васил Левски, начева и свършва ролята си с един голям ефект" (с. 11). Паралела между Левски и Бойчо Огнянов д-р Балджиев прави, за да покаже, че Бойчо Огнянов е трябвало да бъде изграден с качествата на Васил Левски, но се е получило така, че "не виждаме в Огнянова [нищо друго], освен некадърен подражател на Левски: защото, когато стигнем до края на романа, наместо да се възхитим, ние съжаляваме нещастника, който мизерно умира при самозащита, следствие на своята си безразсъдъност." (с. 12). Още във втора глава, наречена "Легендата", Балджиев обръща внимание на Бойчо Огнянов - критикува избора на Вазов да не каже нищо за миналото на героя, (как може да има герой-революционер без минало, все едно да има народ без история, ще запитаме и ние), оттам извежда като грешка немотивираното заемане на Бойчо Огнянов с революционни дела, на него някак извъднъж и между другото му хрумва да организира тайни революционни комитети и да подготвя въстание, накрая и резултатът е такъв: "След къса борба всичко пропада: защото Бяла Черкова, дето Огнянов беше със специална мисия по организацията и подготвянето на въстанието (тук д-р Балджиев не си противоречи, а иронизира), не въстава, а се спотайва. Клисура пламва в пожар, въстаниците избягват и Огнянов, както и Рада, сполучват чудесно да се отърват. Най-после след тежки премеждия Огнянов пристига над Бяла Черква: но за Рада или за въстание?… Това е тъмно." (с. 7-8). Но да се върнем на пета глава, където д-р Балджиев проследява премеждията на героя, като го показва повече като комичен персонаж, отколкото като боец за свободата. За случката с клането във воденицата в началото на романа се казва, че тя говори повече за подлост у героя, отколкто за доблест; случката с Мунчо в манастира определя като поредната комедийна проява на страхливост у героя, историята със спасяването на Соколов също е по-скоро в ущърб за героя - тук д-р Балджиев прави паралел с героя на Виктор Юго от романа "Les miserables" ("Клетниците", д-р Балджиев е изписал оригиналното заглавие) Жан Валжан, като отбелязва, че за разлика от Валжан Огнянов така и не успява да извърши тази смела постъпка, защото една серия от невероятни щастливи случайности го "спасява". "Тези сцени са просто за повече ефект само" - отбелязва д-р Балджиев като извод. Бойчо Огнянов е повече ефектен герой, отколкото действаща личност, той нищо не прави, "нито комитети устройва, нито въстание приготовлява" - казва д-р Балджиев. За него Бойчо Огнянов е мошеник, който не извършва нищо, с което се заема. Неговите "победи" са в областта на любовта, когато избухва въстанието, той се бие с Кандов за Рада. "Сюблимното става комично" и това според д-р Балджиев най-добре се вижда на заседанието на комитета в Бяла чарква, на което плановете на бъдещите въстаници са объркани от мечката Клеопатра. Балджиев използва промяната на името на героя от Кралича на Бойчо Огнянов, влизането от едно пространство в друго - от горите, тайните места, по които се е крил при бягството си от Диарбекир, в друго - градчето Бяла черква (а защо не и смяната на дрехата), за да усили внушението, че Краличът даже и да е бил доблестен човек и революционер, вече не е такъв: "След това начева втора фаза за героя Бойчо Огнянов. Заедно с променението на името и влизането му в Бяла Черкова, той става смирен даскал и любовник." (с. 18). В бележката под линия д-р Балджиев е още по-категоричен: "Огнянов се явява повече любовник, отколкото бунтовник…" (с. 18). (Тук наистина в бележката под линия е казано нещо по-съществено.) Малко по нататък д-р Балджиев е още по-саркастичен: "Ние не виждаме нито препятствията, нито премеждията през полугодишното му пребивание, които да му са попречили да изпълни истинската си служба на отечеството, ако не считаме едно препятствие Радините нежности…" (с. 21). Д-р Балджиев представя Бойчо Огнянов като герой, който служи повече за украса на романа, за ефект, за забавление на читателя, но не е натоварен с функциите, които би трябвало да има герой-революционер. Тук можем да отбележим за не случаен факта, че някои от участниците във въстанието като например Захари Стоянов, изразявт силно недоволството си от романа "Под игото" и от начина, по който в него се представя въстанието. Балджиев също говори затова в началото на кингата си: "Европейският печат не може и не е компетентен да се произнася върху нашите национални чувства и дух; защото само ние можем да знаем правдоподбни ли са, или не - в романите на г. Вазова" (с. 5). По нататък д-р Балждиев отбелязва същите слабости и в обрисуването на другите герои на романа "Под игото": "Най-напред читателят ще забележи, че героите или малко извършват, или недовършват, или нищо не извършват от предначертаното." (с. 53). След като казва в началото, че действията на Бойчо Огнянов по отношение на организирането на въстание не са мотивирани, към края на книгата обобщава, че "не са показани мотивите на народа да се бори за свобода" (с. 50). Д-р Балджиев отправя и по-генерални критики на романа като еднообразие, непълнота, прекалена авантюрност за сметка на малка историческа достоверност, липсата на запомнящи се персонажи сред второстепенните герои (които са и прекалено много на брой), неумението на Вазов да изгражда характери, изборът да се представи въстанието именно чрез неговия погром и т.н. В главата с "живописното" име "Който тръгва за дълбочините, има нужда от една лампа" д-р Балджиев директно определя Вазов като повърхностен писател, който с нищо "не надминава обикновения наблюдател" (с. 45), като в същото време намеква още със заглавието на главата, че е човек, който се е впуснал в някакво начинание без да се е подготвил добре.
         Ако се вгледаме още в реториката на студията "Критика върху "Под игото", ще ни направи впечатление сравнението на Бойчо Огнянов с Тартарен де Тараскон (с. 52). От френския превод на "Бай Ганьо" ни е познато друго подобно сравнение -литературонимът, при който се прави паралел между Бай Ганьо и Тартарен де Тараскон, като ключ, с чиято помощ френският читател може да се ориентира за съдържанието на произведението. Заглавието на книгата е "Bai Gagno Le Tartarin Bulgare" (Paris, 1911), а в предговора от Луй Леже се казва: "Похожденията на Бай Ганьо са така класически и популярни в България, така както у нас похожденията на Тартарен" ("Les aventures de Bai Gagno sont aussi classiques et populaires en Bulgarie que chez nous celles de Tartarin ou de M. de la Palisse", с. IX)5. Вероятно д-р Балджиев прави "сравнението" именно по белега "популярен", както и Луй Леже. Но той не се задоволява да сравни само главния герой с известния френски литературен персонаж, той оприличава и повечето от героите в романа на известния френски герой: "Наистина такива излияния са безвредни на практика, но човек все усеща досада от изобилието на толкова Тарасконци в "Под игото", които се явяват обрисувани в една особна нелепа черта, която прави француският Тарасконец във всеки случай предпочтителен, защото е добродушен, наивен, предприемчив и безстрашлив." (с. 53). Докато при първото "сравнение" д-р Балджиев изгражда литературонима главно по белега "популярен", както бе посочено и по-горе, то при втората съпоставка белегът е директно назован - "добродушен, наивен, предприемчив и безстрашлив".
         Накрая ще се спра на въпроса кой се крие зад името д-р Васил Балджиев? Дали самият д-р Кръстев или Пенчо Славейков, авторът на известната статия "Един стар херой". Със сигурност авторът на студията "Критика върху "Под игото" има много добро образование, което личи от подреденото и мотивирано изложение, от добрата реторика, от сравненията с немския герой Heuchler, с Тартарен де Тараскон, с Жан Валжан, от използването на чужди думи (името на една от главите е на френски език - "Un second cas de psychologie", заглавието на романа "Клетниците" е изписано в оригинал), от правилното цитиране, от бележките под линия и, не на последно място, от иронията и сарказма, с които може да си служи така добре в литературата само човек, който не за първи път хваща перото. Най-вероятно авторът на тази книга е или немски, или френски възпитаник. В същото време разсъжденията му са близки до тези на д-р Кръстев и Пенчо Славейков. Затова според проф. Никола Георгиев той е някой от кръга "Мисъл" или поне близо до този кръг. Авторът на "Критика върху "Под игото" със сигурност е живял известно време извън България, защото има необходимата гледна точка, която му позволява да погледне на романа на Вазов отвън, през погледа на европееца. В статията на Пенчо Славейков "Един стар херой" има изказани мисли, много близки до тези на д-р Балджиев, което ме кара даизкажа смелата хипотеза, че под псевдонима д-р Васил Балджиев се крие именно Пенчо Славейков. Ето какво казва Пенчо Славейков за Бойчо Огнянов: "В "Под игото" например Огнянов (карикатура на действителния герой Левски) представя един страхопъзльо, който вечно бяга и нищо друго не върши"6. Разбира се това нищо не доказва, защото статията на Пенчо Славейков излиза през същата 1896 г. (на 29 септември), в която излиза и студията на д-р Балджиев, но Пенчо Славейков не я цитира, въпреки че цитира рецензии от други автори за Вазов, като например на Б. Цонев. В статията на Пенчо Славейков ги има и същите ирония и сарказъм, както в студията на д-р Балджиев. (Един пример: "Поетическият багаж на г. Вазова е по-голям количествено, но едва ли по качество той би могъл да издържи конкурс с багажа на своите предшестващи поети.") Има сравнение с Херасков и неговата "Россияда", така както в "Критика върху "Под игото" има сравнение с "Клетниците" на Виктор Юго и с "Нов" на Тургенев. Съпоставките между Пенчо Славейков и д-р Балджиев могат да продължат, както могат да се направят и такива между д-р Кръстев и д-р Балджиев. Въпросът кой е д-р В. Балджиев ще остане отворен, защото трудно може да се даде окончателен отговор само от сравнението на два текста, още повече писани по едно и също време.

 

септември 2003 г.

 

 

Бележки под линия:

 

1 Пелева, Инна "Идеологът на нацията. Думи за Вазов", Пл., 1994 [горе]
2 Пенчев, Бойко "Тъгите на краевековието", С., 1998 [горе]
3 "Критика върху "Под игото" от д-р В. Балджиев", С., 1896, по-ново издание - http://litclub.com/library/kritika/baljiev/index.htm, С., март 2003; по нататък след всеки цитат ще бъде посочван само номера на страницата в скоби [горе]
4 Миларов, Илия "Иван Вазов като романист", С., 1896 [горе]
5 Konstantinov, Aleko "Bai Gagno Le Tartarin Bulgare", P., 1911 [горе]
6 Славейков, Пенчо "Един стар херой". В: "Страници за Иван Вазов", В., 1991, с. 18 [горе]

 

Благодарности:

 

На проф. Никола Георгиев за идеята да се разглежда студията на д-р В. Балджиев и да се разпространят малкото запазени бройки на книгата в България.

 

На гл. ас. д-р Боян Манчев, който е издирил цитирания превод на книгата на Алеко Константинов и беше така любезен да ни го предостави.

 

 

 

Електронна публикация на 26. февруари 2004 г.

г1998-2017 г. Литературен клуб. Всички права запазени!