Антон Ангелов

драматургия

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен каталог

 

НАСЛЕДНИЦИ НА КУФАРА

 

Антон Ангелов

 

     

     

    Действащи лица и предмети:

     

    А1 (мъж, облечен произволно)
    А2 (мъж, напълно идентичен с А1, получен чрез дигитално увеличение 10%.)
    Б (красива млада жена, облечена в българска народна носия)
    Куфар (компютърна анимация, постоянно мени контурите и цвета си; без реплики)  

     

     

     

    (Сцената е съвършено празна.)

     

    (А1 и А2 излизат на сцената отдясно, осветени от прожектор. А1 пристъпва бавно напред, А2 носи след него куфара, за който се вижда, че всъщност виси във въздуха.)  

     

    А1: Стигнахме ли?
    А2: Да.
    А1: Откъде знаеш?
    А2: Аз съм човекът, който пише тази пиеса.
    А1: Защо не си ми го казвал досега?
    А2: Защото не бяхме на сцената.
    А1: Ясно. А къде всъщност се намираме?
    А2: В дигиталното измерение.
    А1: Затова ли не се вижда нищо?
    А2: Напротив вижда се. Погледни там. (Сочи към съвършено тъмното дъно на сцената).
    А1: Вярно – силуетът на Витоша! Той ни следва, където и да отидем.
    А2: Това е защото всъщност никога не ходим никъде.
    А1: (малко разочаровано) Аха...
    А2: Но ти не се разсейвай. Знаеш, че дойдохме да предадеш куфара на следващия наследник.
    А1: Знам.
    А2: Той ще дойде оттам (сочи противоположния край на сцената).
    А1: Защо?
    А2: Защото такава е сценичната логика.
    (Появява се Б.)
    А1: Виждам я!
    А2: Не бързай! Тя не те вижда.
    А1: Защо?
    А2: Защото никога не и изпрати снимка.
    А1: (притеснен) Ами сега какво да правя?
    А2: От мен да мине – ще ти помогна. (Прави магически жест, Б забелязва А1, усмихва се и бавно тръгва към него)
    А2: Вземи куфара, аз бях дотук.
    А1: (учудено) Аз ли да го нося?
    А2: Той си е твой – все пак ти си Наследник на Куфара. Освен това технически погледнато ти и аз сме едно лице, но сега нямам време да ти обяснявам подробности. Давай смело и да не ме издъниш! (Заканва се с пръст и тичешком напуска сцената, поглеждайки към двамата през рамо.)
    (А и Б се срещат в средата на сцената. Прожекторът ги осветява в синьо. Психиделична музика.)
    Б: Значи такъв си бил?
    А: Какъв?
    Б: Не знам – такъв!
    А: Да такъв съм. Нали не си разочарована?
    Б: Откъде-накъде? Слушай, защо си ме облякъл в тази носия? Чувствам се малко неловко.
    А: Защото ти отива.
    Б: Да не ти е някакъв фетиш?
    А: Моля те, нека не принизяваме нещата. Това всъщност е много възвишен и романтичен момент.
    Б: Добре, няма.
    А: Всъщност дойдох да ти предам куфара.
    Б: Какъв куфар?
    А: Ето този.
    Б: (малко стреснато) Това куфар ли е?
    А: За куфар го водят.
    Б: Какво има в него?
    А: Не знам – никога не съм го отварял.
    Б: ???
    А: Той не се отваря. Само се носи. Чувала ли си израза „Да си носиш кръста?”
    Б: Да, но никога не ми е бил съвсем ясен.
    А: И на мен. Обаче е нещо подобно.
    Б: И сега аз ли ще го нося?
    А: Да.
    Б: А ако откажа?
    А: Нямаш избор – ти си наследникът.
    Б: Добре - дай го!
    (А пуска куфара, който разтърсва с тежестта си цялата сцена. Б се опитва да го вдигне, но не може. Гледа към А с укор.)
    Б: Не мога да го вдигна!
    А: (виновно разперва ръце) Това не беше предвидено! (Оглежда се за А2, но него го няма на сцената.)
    А: Истината е, че за куфара трябва носач. Ти имаш ли си?
    Б: Не, аз имам само това тяло.
    А: Ами тогава аз ще ти стана носач.
    Б: (радостно пляска с ръце) Наистина ли?
    А: (малко стеснително) Ами... виждаш ли друг начин? Пък и вината е у него! (Сочи в посоката, в която е изчезнал А2.)
    Б: Чакай, чакай! Не се ли бяхме разбрали никога да не се виждаме в действителния живот?
    А: Тук сме в дигиталното измерение и не се брои!
    Б: (във възторг) Значи имаме happy-end!
    А: (уклончиво) Абе то не се знае, ами давай да го мъкнем, че кое време стана!
    Б: Да вървим!
    А: Да вървим!
    (Двамата посягат да вдигнат куфара, но той сам се издига на необходимата височина и вместо това се хващат за ръце, а той ги следва. Бавно тръгват към появилото се в дъното на сцената черно-бяло холографско изображение на Витоша.)
    (А2 отново излиза на сцената и за известно време ги следи със сълзи на умиление в очите, след което се плясва по челото, смалява се до размера на А1, затичва се и дигитално се слива с него, миг преди двойката с куфара да изчезне зад кулисите.)

     

     

     

    ---

     

     

     

     

    Свързани линкове:

     

    Антон Ангелов, „Dizzy“, публикуван в „Литературен клуб“

     

    Антон Ангелов, „It`s Only A Paper Moon“, публикуван в „Литературен клуб“

     

    Антон Ангелов, „Boat On The River“, публикуван в „Литературен клуб“

     

Електронна публикация на 24. април 2010 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]