Антон Ангелов

Из „Дзен“

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен каталог

 

Чаша чай

 

Антон Ангелов

 

Джошу запитал един монах, който за първи път бил дошъл в залата на храма:
-Виждал ли съм те тук преди?
Монахът отговорил:
- Не, учителю.
- Тогава заповядай чаша чай – казал Джошу.
После се обърнал към друг монах:
- Виждал ли съм те тук преди?
- О, да, учителю, неведнъж – отговорил той.
- Тогава заповядай чаша чай – казал Джошу.
По-късно настоятелят на храма запитал Джошу:
- Как така все им предлагате чаша чай, каквото и да ви отговорят?
На това Джошу извикал:
- Настоятелю, още ли си тук?
- Разбира се, учителю! – отвърнал той.
- Тогава заповядай чаша чай – казал Джошу.

 

 

Дзенбудистки коан

 

 

 

        Автоматична врата на изследователския корпус се разтваря безшумно, после се затваря след мен. Миризмата на пролет остава навън – сменя я синтетичният дъх на линолеум и препарат за миене на под. Вдясно преди стълбището е тоалетната. От нея излиза непознат младеж, поколебава се дали да ме поздрави, но се отказва.
        Изкачвам бавно стъпалата. 9 до междинната площадка, кръгом и още 9. Наскоро измитият линолеум скърца неприятно под подметките ми. Коридорът на втория етаж тъне в полумрак, но вратата на общата стая е отворена.
        На диванчето срещу входа спи момче. Маратонките му са спретнато поставени пред близкия до краката му край. Дали го е направило само?
        Придърпвам един от столовете край масата и сядам. Сглобките тихо изскърцват под мен.
        Поглеждам през прозореца над спящото момче, което в този момент се обръща и промърморва нещо. Той е широко отворен и навън се виждат разпукалите се пъпки на сливовите дръвчета. Пеят птици. Неделя е.
        Чувам шум зад гърба си. Някой застава зад гърба ми и казва: „Здравей!”. Мийонг.
        Тя идва и в почивните дни, за да пише дисертацията си. Прави го, откакто я познавам. Защо тогава още не я е написала?
        Мийонг сяда мълчаливо до мен.
        Двамата гледаме спящото момче.
        - Снощи бил на някакъв купон. Не искал да плаща за такси и дойде са спи тук. Знае, че аз пиша нощем и никога не ползвам диванчето.
        Откъм бейзболното игрища се чуват бурни овации и заглушават пеенето на птиците.  
        - Ти ли му подреди обувките?  
        - Да, защо? – Мийонг вдига вежди.  
        Свивам рамене.  
        - Мислиш ли, че е време да го събудя? – пита тя.  
        - Защо, няма ли право да поспи повече в неделя?
        Мийонг се усмихва за миг. Има трапчинки, но рядко ги показва на хората.  
        Отварям тетрадката със студентски драсканици. Онзи ден някой е нарисувал комикс от 10 рисунки. Всяко квадратче, освен последното, е разделено на две по диагонала. В едната му половина рисунката е все една и съща. Момиче с големи стъкла на очилата е взряно в екрана на компютър. Прилича малко на Мийонг. В другата половина на първото квадратче подобно момиче, но без очила, прави абсолютно същото. На следващата рисунка, обаче, то танцува сред кръжащи около главата му ноти. После се целува с момче. После прегръща бебе. И така нататък... На последната рисунка брадат старец с ореол потупва очилатото момиче по рамото, но то очевидно не му обръща внимание.
        - Умела работа! Кой го нарисува? – поглеждам Мийонг, но тя само свива устни и се изправя.
        - Искаш ли чай? – пита ме.
        Кимам и отново се заравям в тетрадката с драсканици.
        След пет минути Мийонг се връща с чайниче и три малки чашки. Явно едната е за спящото момче.  
        Налива за мен и за себе си. Отпиваме.
        - Вярно ли е, че заминаваш за родината си? – пита внезапно Мийонг.  
        За миг се поколебавам какво да отговоря. После казвам:
        - Да.  
        Мийонг си долива от зеления чай. Поглежда ме крадешком  
        - Значи няма да опиташ пак?  
        - Не.  
        Чаят е малко силен, но не толкова, че да горчи.  
        - А... приятелката ти?
         - Тя остава!   
        Да, казах го! Сега Мийонг ще отговори: „Може би така е по-добре.”   
        Но тя не отвръща нищо. Не вдига поглед от чашката с чай.  
        - Може би така е по-добре...- казвам сам.   
        Момчето на диванчето разтърква очи, после ги отваря. Погледът му блуждае известно време по тавана и стените, докато накрая се спира върху лицето ми. Момчето скача на крака, залита за миг, после леко се покланя и казва: „Много извинявайте. Съжалявам, че ме видяхте в този вид!” Махвам с ръка да не се притеснява и то бързо се изнизва през вратата, вероятно към тоалетната.   
        Мийонг продължава да гледа чашката с чай. Чувствам, че трябва да кажа нещо.
        - Знаеш ли, Мийонг, днес ти ми направи 556-тата чаша чай.   
        Мийонг ми поглежда в очите. За първи път днес.
        - Не – казва тя сериозно – 558-мата.

 

 

 

Електронна публикация на 20. септември 2010 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]